Как е изглеждал Пловдив между 30-те и 70-те години на миналия век? Това разкрива журналистът Евгений Тодоров в поредицата си „Запомнете Пловдив“, в която събира легенди от близкото и по-далечно минало на града.
С автора на забравените истории разговаря Александра Кръстева.
- Кой Пловдив трябва да бъде запомнен?
- В трите книги, които съм написал, говорим за Пловдив от 30-те до 60-те – 70-те години. Този Пловдив, който до скоро не представляваше интерес за историците, но лека полека се оказа, че той вече е история. Аз 20 години събирах спомени от хора, които вече не са живи и се надявам, че в техните истории има не само любопитни сюжети, има нравствени примери – това е много интересно.
- Третата книга на коя част от Пловдив е посветена?
- На югоизточната част на Пловдив. Тук съм роден, тук съм израснал и може би тази книга има най-много лични спомени. Сега всъщност ние се намираме на Света Петка-стара, тъй като отсреща е Света Петка-нова. Едно от най-живописните места на Пловдив. А зад нас е известният на всички пловдивчани – пазарът или както викат старите пловдивчани Тепе алтъ. Тук, на това място, през 70-те години ставаше огромен пазар. Сега остана едно пазарче с 10 сергии. Интересното беше, че това беше едно от притегателните места на Пловдив. Съвсем наблизо се е намирала една градинка, която е била арт пространството. Там е имало карнавали, играли са се хора, имало е шоу програми, имало е това дето днес му викаме пърформанс, само че тогава, примерно, на каруцата на магарето да сипеш червен пипер под опашката. Тук идваха цирковете, което беше събитие за нас. Тук идва незабравимият за моето време китът Голиат, един кит препариран.
Когато през 60-те години започна строежът на поликлиниката, беше унищожена една голяма част от историята, включително къщата на Мамин Кольо. Една много интересна личност, за която се носят легенди. Много хора смятат, че са измислени. Мамин Кольо и неговата сестра Мамина Ветка са незаконни деца. Цял живот те не казват кой е бащата. Но се носи клюката, че майката е ходила на чай с Фердинанд. След това, като остаряват, се разбира, че имат едно ковчеже със скъпи бижута. Тоест отнякъде някой ги поддържа. И така се ражда легендата, че Мамин Кольо и Мамина Ветка са незаконни деца на Фердинанд.
- А имате ли вие ваша любима история от трите книги?
- Любими са ми няколко истории на Карачомака. Това беше един човек, който вечер излизаше на една пейка и разказваше невероятни истории, в които се преплитаха много истина и много лъжа.
Той беше най-добрият футболист, най-добрият рибар, най-добрият художник. Та преди 9 септември той бил приятел с цар Борис и отива един ден в София по работа и решава да се обади. Обаче не го пуска охраната. И той застава под прозореца и вика:
„Бореее, Бореее!“
„Какво правиш?“
„Ми, дойдох да се видим“
„Извинявай – вика, – ама аз бързам, заминавам за Берлин, имам среща с Хитлер. Бе я да те взема и тебе, че в самолета скучно, ще хвърлим табличка“.
Отишли при Хитлер, свършили преговорите и цар Борис питал Хитлер" „Ти знаеш ли да играеш табла? Сега ще те запозная с най-добрият табладжия“. И Бай Иван разправяше: „Сядам с Хитлер, хвърляме и по едно време той почва да ме лъже! Викам: „Долфи, няма да лъжеш!“ И като му заших един шамар!“
- Чрез вашите книги ли е единственият начин да се запазят живи спомените за Пловдив?
- Всички сме произлезли от Гоголевия „Шинел“. Всички ние излязохме от една книга, публикувана 1970 г., която се казва „Пловдивска хроника“.
- А защо го правите? Какво ви носи на вас лично събирането на тези истории?
- От начало ми носеше голямо удоволствие, тъй като съм любопитен човек и всяка история ми беше интересна. Сега, откакто започнах да правя книгите, има и удоволствие, но го възприемам като дълг към града.
- Успявате ли да запалите пламъчето на любопитството в младите хора? Идват ли хора да ви питат?
- Рядко идват, но идват! Аз когато се запалих по историята през 70-те и аз бях млад. Но всеки млад човек като дойде и каже: „Разкажи историята на еди-коя си къща, на еди-кой си човек“ и ми става едно такова драго, че се чувствам като стар летописец.
- Кое ви липсва най-много от стария Пловдив?
- Духът, разбира се. Пловдив има един особен дух. Пловдивчани от онези поколения са различни хора. Те са широко отворени, бохеми, аристократи, все пак това е много стар град. Малко са мързеливи, сеирджии са. Но да се съберат да разказват истории – това е част от пловдивския характер.
- А днешните пловдивчани какви са?
- Те са почти софиянци. Тоест бързат, правят пари, бизнес. И не им остава много време за четене.
- Обичате града
- Разбира се!
- Как го обичате – с благоговение ли или със страст?
- Тази книга за пловдивския характер е озаглавена „За Пловдив с любов и омерзение“. Истинският човек, който обича, вижда и негативите и се изпълва и с омерзение някой път. Това е истинската любов. Не е само густо, майна, филибето.
- Какво не ви харесва днес в града, какво бихте променил?
- Не ми харесва това, че няма продължение на духа на традициите. Ако имаше в града някакъв съвет на старейшините и да казват: „Не бутайте тази къща…“. Имаме исторически сгради, които са си отишли... Тези неща много ме болят.
