Илиян Колев е участник в първия пехотен батальон в Ирак. Винаги е бил в състава на първите контингенти на армията и в Косово и в Афганистан, и по-късно в Кербала по време на атентата срещу българската база "Индия". След иракската мисия напуска армията. Пред Габриела Наплатанова той разказа част от спомените си за фаталния 27 декември преди 15 години:
– Кои са спомените, които изникват у вас от онзи момент?
– Те са тягостни спомени. Това остава за цял живот за всеки, в съзнанието на всеки един, който е бил там и знае за какво става въпрос. Картината от самия взрив, ранените колеги, убитите колеги, кървищата.
– Вие къде бяхте по това време?
– Сутринта поздравих Стефан Драганов, един от тежко ранените колеги за Стефановден – полях го с вода, викам „Айде, ще черпиш за имения ден и след два часа се случи взривът.
Само чухме по станцията, защото всеки има станция, „Удариха ни”! Защото взривът беше ужасен и се разтресе цялата земя, и само се чу: „Удариха ни, удариха ни, много жертви имаме”!
И всеки в този момент не мислеше, и беше взел каска, бронежилетка, и се изнасяше по най-бързия начин към базата. При подстъпа към базата в този момент се водеше стрелба от съседните къщи към базата, за да се довършат и тези, които са останали в базата… войната е страшно нещо.
– Вие сте отишли като подкрепление след нападението?
– Точно така, в следващият момент вече всеки един от нас знаеше какво трябва да направи за позиции, за отбрана, започна се стрелба, нормалните неща, които се правят в такава ситуация. Влязох в базата да видя какво се случва, гледката беше ужасяваща, тежко е…
– Знаем, че е било между 12:30 ч. и 12:45 ч., че е била комбинирана атака, че е имало още две цели?
– Три взрива в разстояние на една минута и половина. Американската, полската и нашата база.
– Кой стои зад атаката според вас?
– Терористичните организации.
– Те обаче са били няколко в Ирак по това време?
– Не точно, шиитските милиции. Той Муктада Садр (влиятелен шиитски лидер в Ирак) няма интерес от тази история. Мисля ,че „Ал Кайда”, за да започне да доказва като организация, че съществува и какво може. Това е мое лично мнение.
– Има хора, които търсят отговорност и тук в командването на място, и командните нива в София? Според вас кой носи отговорност за това, че въобще не сме били готови за тази мисия и не сме дооценили ситуацията?
– Мое лично мнение е, че момчетата и момичетата, които бяха в Ирак, не може да се каже, че не са били подготвени. Те имаха четири месеца и половина. За грешка отчитам, че нямахме разузнаване на място, за съжаление ние нямаме разузнаване за разлика от румънците, те имаха взвод разузнавачи с арабски.
– Доколкото знам е било предложено разузнаването да помогне, но е отказано?
– Никой не знае точното време, час и момент, в който да бъде извършен атентата. Ако знаем това нещо, щяхме да си свършим работата много по-добре без жертви.
– Трябваше ли някой да понесе отговорността в България за това, което се случи?
– Мое лично мнение е, че един човек е забранил използването на оръжие и е заповядал да бъдат свалени РПГ-тата от покрива. Заместник-командир на батальон беше.
– Те са се стягали да се местят от базата, може би затова?
– Не мисля, че това беше. Имаше заповед да се свалят РПГ-тата от покрива. В момента, когато стана атентатът и много хора започнаха да говорят… знаят, не знаят, започнаха да коментират какво щяло и нещяло да бъде. Като се обърне каруцата – пътища много.
– С РПГ дали са можели да стрелят толкова наблизко като е наближил камионът?
– Значи той не е бил наблизо, 60 до 80 метра са били, когато е забелязан камионът.
– Не са имали право да стрелят, доколкото разбрах?
– Да. Така е, и ако не е произведен първият изстрел, може би е нямало да стрелят и останалите колеги.
– Има ли митове около Кербала, да се преиначава, да се допълва?
– Вижте, аз 10 години не съм давал интервюта. Затова съм тук. Много се изприказва, много хора знаещи – незнаещи говорят. Много хора си правят ПР на гърба на убитите колеги и на другите, които бяха там… като се започне от перача, гладача и готвача и т.н, всички са си изпълнявали задълженията честно и почтено като една смазана машина. Това не трябва да се пренебрегва. Тези хора още служат, за някои от тях чест, доблест и дълг са силни думи, за много други е евтин ПР. Което мен ме дразни и не може на гърба на загиналите колеги някой да прави нещо, което не е достоверно. Не искам да коментирам тези неща.
– Колкото хора толкова и версии?
– Всеки има собствен прочит на нещата. Въпросът е да бъде правилното, да бъде истината и най-вече да се помнят хората, които извършиха героизма. Ние сме живи заради тях, тези пет човека, които загинаха, до последния си дъх стискаха ложата на автомата, ноктите им бяха останали на полуложата, аз не искам тези хора да бъдат по някакъв начин игнорирани, тяхното геройство да бъде мимолетно преминаване през историята на България.
Искам тези хора да се знаят, да се почитат, да се пишат по учебниците в новата история на България – това са първите хора, след Втората световна война, които загиват за България, давайки клетва, това искам.
