Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?
Език свещен на моите деди... Кой те поруга? Със сигурност този въпрос звучи клиширано в навечерието на 24 май, а възможните отговори в сегашно време отекват плашещо. Всеки ден, всеки час, всеки миг от екрана, по страниците на вестници и списания и дори от рекламните билбордове ни дебнат неестествени конструкции, „интересни” синтактични решения, откровени грешки, които се множат и за съжаление тихомълком се превръщат в норма. Парадоксално е но ние – хората, които работим с езика, без да осъзнаваме убиваме словото... А нали именно то – словото, е в началото...
СТАТИСТИКА С ГОРЧИВ ПРИВКУС
По данни на Европейската комисия (изследването PISA2009) българските учениците са сред най-неграмотните в целия Европейски съюз. Тревожните резултати сочат, че под критичния праг на грамотност са между 39 и 47% от децата в България. По-ниски от нашите са само резултатите на учениците в Румъния. Това ни нареди в една група със Сърбия, Уругвай, Мексико, Тайланд, Тринидад и Тобаго. Данните от изследването показват още, че около 85 % от 15-годишните ученици у нас отделят по-малко от 2 часа на седмица, за да пишат домашни. Освен че не учат достатъчно, българчетата почиват най-много в сравнение с останалите деца от Евросъюза (сочи проучване на Eurydice). Средният брой часове на година по задължителните предмети у нас е едва 687. В тази статистика след страната ни се нареждат само Латвия и Унгария.
ЛОВ НА БИСЕРИ
Преди два дни у нас се проведоха Матури 2012. Съвсем скоро медиите ще започнат да се надпреварват в неизбежния лов на бисери. Тъжно е, защото ние (учители, родители, журналисти, изобщо хора на словото) също имаме принос към всеобщата липса на грамотност, колкото и да ни е неудобно да си го признаем. А и честно казано, съвсем не ме развеселяват следните разсъждения - напротив нагарчат.
„Книгата е нещо много хубаво, носи знания за света, за нещата, които ни заобикалят, но стихотворението ни показва, че от много четене човек може да се пристрасти, да наруши душевното си спокойствие и да влезе в психиатрия. Затова аз избирам да живея.”
или
„В модерните времена, в които живеем, аз не познавам хора, които четат книги, но бих се зарадвал да се срещна с такъв, който чете.”
Годината е 2011, анализът е върху стихотворението „Книгите” на Атанас Далчев. Коментарът е излишен.
ДЕЦА НА ТЕХНОЛОГИИТЕ ИЛИ ПОСТ-СМАРТ ПОКОЛЕНИЕТО
Не бива да се сърдим на сегашното поколение деца - те са различни от нас. Опитваме се да им дадем всичко, а пропускаме най-важното - вниманието у дома и в училището, личния пример. В забързаното ни всекидневие, ангажирани с това непрекъснато да оцеляваме, ни остава все по-малко време за истинските неща. Затова и сегашните деца не познават красивото пътешествие по страниците на книгите, но са много по-добри от нас в мрежата и пред екрана на компютъра. За тях е по-лесно да разглобят смартфон, отколкото да анализират нечие произведение. Сега някак всичко изглежда прекалено лесно, прекалено достъпно. Натискаш копчето и компютърът услужливо генерира всички възможни отговори. Без никакво усилие! Виртуалният свят е далеч по-привлекателен от архаичната система на образование у нас. За да привлечеш вниманието на тези деца, се изискват съвременен подход и повече провокация. Тук методите от 80-те години просто не работят. И понеже мишката отдавна „изяде” книгата, езикът ни се изпълни с чуждици и уличен жаргон. Даже и този дето претендира, че е официалният. Вече дори не ни учудва фактът, че все по-малко са хората, които ползват пълен член, че „О” и „У” често в нелеп танц разменят местата си, „Ъ” някак неусетно е изтласкано от „А”, а цифрите заместиха буквите... Заради компютрите и латиницата, ще кажете! И заради „fast food” културата, ще добавя, защото е по-лесно и защото и така ще мине... Проблемът е, че така и самият живот се превръща в лесно смилаема бърза храна.
Преди години разговарях с един деветокласник. Трябваше да пише есе на тема „Гневът на Ахил”. Попитах го простичко: „Чел ли си Омировата „Илиада?” Отговорът беше стряскащ: „Не! Но съм гледал филма „Троя”!... И това казва достатъчно! Страх ме е да си представя какъв разговор по темата бих провела с някой деветокласник след 3 или 4 години. Още повече, ако в сила влезе предложението по-малките ученици да преминават в по-горен клас дори и с двойка, стига общият им успех да надвишава добър 4. И ако това стане, наистина се надявам някъде някой да разработи компютърна игра по мотиви от „Под игото”, нищо че съдържанието й малко ще напомня от посланията в романа. Може би това след време ще е единственият възможен досег на новото поколение с творбите на Дядо Вазов.
Чудя се как ли биха отговорили на този въпрос българските азбукарчета след още няколко поколения...
Истината е, че неуважението към езика ни на първо място ражда неуважение към нас самите. За съжаление то вече е започнало да дава своя плод, а е казано: „По делата им ще ги познаете”. И по езика, бих добавила, и по плодовете им – по това какви са децата им.
