Той е едно от знаковите имена в журналистиката. Главен редактор на най-четения вестник у нас след демократичните промени, близък до всички ключови фигури в политическия живот у нас. Той е Тошо Тошев. След дълго медийно мълчание, допусна камерите на екипа на bTV в кабинета си .За смъртта на печатните медии, за държавата като спонсор на пресата, за вестниците, които не чете и за политиците, с които е на "ти", с Тошо Тошев разговаря Вяра Деянова.
- Какво прави Тошо Тошев сега? Днес.
- Нямаш предвид интервзто, което давам в момента?
- Извън интервюто, преди да нахлуем в кабинета?
- Първо това нахлуване беше планиране, въпросът може да получи много бърз и лесен отговор, а може и малко по-обстоен. Първо, вероятно тези, които са се излъгали да ни гледат в монмета. Ако не всички по-голяма част от тях знаят, че аз съм вестникар колкото и да звучи пресилено, като го кажа, но аз 50, 52 години правя вестници или по-точно участвам при правенето на вестници. Последните 25 години бих казал, че съм между видните вестникари в страната, за жалост професията вестникар девалвира. Напоследък няколко пъти чета, бих казал малко наивни, но твърде често и смехотворни опити на самозванци, разбирачи, да обяснят защо е така.
- Кое защо е така?
- Защо така професията вестникар девалвира. Защо се обезцени, за хората главното започнаха да се отнасят небрежно, да не кажа и без симпатия твърде често към журналиста. А журналистът в България, пък и не само в България, само до преди 10 -15 години беше почти синоним на понятието вестникар. Тъй като основният носител на новината в пространството беше вестникът. И моето скромно мнение, това е малко в кавички, аз съм нескромен човек, тъй като в годините след 89-та година, тъй като усещането за демократичност, усещането за нов повей в тази държава дойде всъщност от вестникарството.
Тогава се родиха, създадоха и утвърдиха две мощни издателства...едното пресгрупа "128 часа’’, която беше моят основен конкурент, но няма да си кривя душата - не бих могъл и не искам, беше създадена от двама много талантливи журналисти и мениджъри - Петър Блъсков и Валери Найденов.
Другият мощен издателски кръг беше бих казал моят – това е, някои хора го наричаха империята "Труд"’, това, разбира се, беше опит за метафотра, но издателска къща "Труд", която по едно време в края на 90-те години издаваше 7-8 вестника, два всекидневника и няколко седмичника, плюс списание и имаше, бих казал, много красива издателска къща. Сега за жалост, за жалост всичко това се стопи и особено в последните няколко години. Мога да кажа в последните 5-6 години. Вестникарството в неговия сериозен чист вид е чист - няма лабораторно чистене, разбира се, вече почти го няма. Причините са много, но обясненията на тези причини, споменах преди малко, които дават наистина хора, които не са меко казано достатъчно компетентни, не са вътре - са смехотворни и неверни. Или докосват истината от горе.
- Носталгия, болка, тъга какво усещате?
- Носталгия от мен?
- Да, вие все пак бяхте, не все пак, вие бяхте начело на както я нарекохте, империя. Колко беше най-златното време на "Труд"?
- Тиражът, не е въпрос в тиража - макар че е нещо много важно.
Средството да се стигне до хората. Значи всекидневният тираж беше около 400 хиляди, а в събота отиваше към 600 хиляди - събота и неделя. И голяма част от това се продаваше, бих казал над 85 на 100.
- Това е голяма власт и много голяма отговорност.
- Едно изследване през 2001 година, ако не се лъжа на "Галъп" показваше, че хората трърдят, че основният източник, от който получават информация, значи bTV тогава прохождаше, беше пеленаче. Нова телевизия ходеше на детска ясла. Основният източник, от който получават информация и получават нещата, е вестник "Труд", всекидневният вестник Труд. След което БНТ, другите телевизии не се класираха в десетката по това време. Говоря все пак за 2001 г., това беше мощта на вестника, тиражът, разбира се, е важен.
Една от причините е, че хората вярваха на вестника.
Това означава, че журналистите бяха приучени, а и те самите го носеха у себе си, да се опитват да са максимално близо до истината. Не казвам да казвате истината, почти непостижимо е това, освен това всеки има своята истина за събитията –културни, политически и т.н. Трудна работа да влезете в главата на всеки и да кажеш неговата истина, но журналистът не можеше да си измисля, не можеше да обижда, не биваше да бъде агресивен, не биваше да бъде мърляч.
Сега пример ще ти дам – гледах преди няколко дни в някакви сайтове, така се наричат носителите на съвременна журналистическа продукция, една бих казал груба порнография на един виден политик. Гол, гол. Порнографията е на Радан Кънев. Дали това е негово селфи, дали е монтаж, или някаква друга шашарма, но тази порнография, излязла в сайтове, съпроводена от едни гнусни, бездарни и обидни за българския език коментари не обижда толкова самия Радан Кънев.
Не го защитавам, по дяволите, даже аз мисля, че той е от тази категория политици, които още много трябва да се учат, за да бъдат сериозни политици и да имат стремеж към политиката, защото той видимо има. Но аз защитавам моята професия, аз съм вестникар и използвам понятието журналист. Не бива да обиждаме думата, правенето на информация, правенето на коментар е възможност да боравиш с думи и да ги подреждаш по такъв начин, че да стигаш до читателя, до този, който има мерака, желанието, куража и капацитета да чете.
Първа част на интервюто с Тошо Тошев можете да видите във видеото:
- Стигането до читателя е и власт. Ако се върнем във времето „Труд” – тази огромна власт, която имаше вестникът и властта, която имахте вие, защото сме виждали ваши рождени дни, на които присъстваше целият държавен елит, на снимки само. На живо не съм присъствала по една или друга причина, значи на следващия рожден ден най-вероятно ще получа покана...Тази власт обаче убеден ли сте, че никога не сте злоупотребявали с нея?
- Е, ти ми задаваш глобален въпрос...как мога да съм убеден. Убеден съм в едно – никога нищо не съм направил съзнателно грубо. Чиста ми е съвестта, да, това ли ме попита!? Но съм грешал.
- Кога?
Е, много пъти. Грешал съм в оценки за политици. Нали се сещаш, че моето мнение и отношение към политиката му, особено ако той е национален политик, се е отразявало на политиката на вестника, без да съм диктувал на репортерите ми какво и как да го напишат. Вестникът беше силен затова, защото всеки беше свободен в него. В рамките на приличието, в рамките на добрия тон, на културата.
Аз бях безмилостен, не, но строг към всяка измишльотина, не исках да лъжат, не исках да си измислят моите журналисти. Но съм грешал, да, грешал съм в оценки. Примерно много повярвах на един Иван Костов, когато стана министър-председател първите две години от управлението му имахме относително близки, да не кажа другарски, но почти, взаимоотношения. Във всеки един момент той можеше да ми се обади на личния и аз да му се обадя бих казал по всяко време на деня и нощта. И това се е случвало. И след това бях разочарован.
- А за какво сте се чували по всяко време на деня и нощта?
- За всякакви, по работа. Примерно един Божи ден той ми се обажда, няколко месеца преди събитието и аз отговорих на въпроса му „Да”. А въпросът беше: „Имам намерение след 2-3 месеца да махна три нули от лева, деноминацията на лева. Тогава една заплата, да речем репортерска, беше един милион и с деноминацията щеше да стане 1000 лв. „Ще ме подкрепи ли твоят вестник?” беше въпросът на Костов. И аз отговорих „да”, след което си поговорихме повече - как ще стане механизмът, как ще се отрази това на цените, на стандарта и т.н. Имало е и други, по-лични случаи.
- Да, те са описани и в книга. Това, което се чудя обаче е близостта, с която говорите с политиците, до каква степен може да влияе на главен редактор на толкова влиятелен вестник? Тази близост отровна ли е?
- Въпросът може да бъде обратен - до каква степен може да бъде влиянието на този главен редактор върху политика. Ще ти дам друг пример: 2009 г., съвсем по-свеж, имаше един забележителен министър на финансите Симеон Дянков. Правителството на Бойко Борисов, първото правителство току що беше създадено и един ден аз съм на работа, в кабинета си и между впрочем в този същия кабинет, но тогава беше в полиграфическия комбинат „Димитър Благоев”, но иначе бюрото, всичко е същото.
Втора част на интервюто с Тошо Тошев вижте във видеото:
- Това е двояко.
- Каквото и да е. Аз просто разказвам случката. И се разбрахме, и той дойде.
- Провървя ли му след срещата с вас?
- Не бих казал, че работата му е станала по-лесна, по-добра или по-качествена. Но той поиска да се запозная с него и аз приех с удоволствие. Много срещи сме имали със Симеон Дянков.
- Какво означава – ако не се запозная с Тошо Тошев, няма да ми върви работата?
- Трябва да попиташ Симеон Дянков. Не знам, ако Бойко Борисов го е казал, защото той може да не е казал такова нещо. Би могла и него да попиташ. Има един друг случай пак със Симеон Дянков, след няколко месеца, говорим си по телефона, вече на „ти” и той казва: „Знаеш ли, обажда ми се Иван Костов вчера и той ми каза, че много трябва да внимавам с журналистите, особено с в. „Труд” и с главния му редакор. И Иван Костов ми каза, че главно ти си му попречил да спечели втори мандат като министър-председател през 2001г., ако не се лъжа. Мога ли да дойда при теб, за да ми кажеш как стана това?”
- Вие сте били нещо като изповедник за Дянков?
- Не, не, в никакъв случай не бих казал такова нещо. Просто си говорехме като мъже, като политици, защото моята работа като журналист винаги е била политическа, когато съм се срещал с тези хора. Аз познавах всички, е почти всички. Но основните играчи в политиката тези години аз ги познавах.
- Когато един политик ви потърси за съвет...Като млад в сравнение с вас, направо начинаещ, прохождащ журналист, винаги съм се чудила близостта, говоренето на „ти” с политиците...
- Как да си говорят хората, когато седят на два стола и си говорят откровено за работа. В нашия език за разлика от английския, в който формата Ти и Ви е твърде условна, въпросът е интонационен...
- Когато изпиеш някоя друга чаша уиски...
- Аз не пия...от 16 години...от 99-та. Значи вече 17 години не пия.
- Когато изпиете чаша уиски с някой политик и си говорите на „ти”, когато се появи личният момент. Той винаги се появява при един по-дълъг разговор. Тогава не е ли по-трудно да бъдеш критичен към него?
- Не. Не. Винаги се е знаело, че дружбата си е дружба, работата си е работа.
- Това не е ли сугестирало журналистите, когато...
- Чакай сега. Когато казвам дружба с политиците, най-общо понятие, моята близост е била преди всичко кабинетна, а не кръчмарска.
- Но идваха на рождените ви дни, които бяха събития номер 1...
- Да, но идваха 1000 души, айде не 1000 – 700.
- Това не сугестираше ли репортерите, които работиха с вас, когато видят, че ви уважават толкова много политици, че имате добри отношения с политици?
- Не, това им даваше кураж. Според мен те бяха доволни от това. Репортерите, които работеха с мен по това време, чувстваха силен гръб в мое лице.
- Колко често е идвал при вас репортер с притеснението, че някой политик се опитвал да...
- Не много, защото някои са били притеснявани от някого директно, но сравнително и не толкова малко пъти е имало такъв случай. Особено с някой по-нов репортер/ка. И винаги съм го защитавал. Ето тук имам някои грехове. Много често съм го защитавал, ако съм се убеждавал, че това момиче/момче са почтени, а са сбъркали, съм ги защитавал от крайни атаки на ресорния или какъвто и да е той, независимо на какво стъпало, ако репортерът е направил нещо неволно, но ако е направил нещо съзнателно – имало е случаи съм уволнявал.
- Книгите... Как решихте да ги пишете, защото е много грубо това – лъжата, имена на ключови политици от българската история?
- Как реших? Ами, реших. В някакъв момент преди да напиша тези книги. В момент бях решил, че мога да подреждам думите в правилни изречения, че мога да правя от изреченията разказ - не на всяка цена художествен, макар че съм се опитвал и художествени книги да пиша, романи. Специално за лъжата ако питаш, написал съм и съм издал три тома, всеко около 500 страници, т.е. това една дебела книжнина. Това са оповестени публично едни мои преки впечатления, едни мои усещания и оценки, политически най-често, за хората, които ръководят държавата в близките 25 години.
- В тези книги вие изобилстват от диалози между вас и ключови играчи. Как запазвахте в главата си тези диалози, водехте си записки след всяа среща? Какъв е вашият патент?
- Това е мой патент. Едно от нещата е добра памет. Но аз си водя бележки.
- Излиза даденият полтиик от кабинета ви и вие по памет записвате...
- Или аз от неговия...и като седна на масата после и си записвам, да.
- Обвинявал ли ви е някой от политиците в шашма, в манипулация, в неточност?
- От всичките споменати досега няколкостотин имена в тези три тома има опит за едно неточно опровержение, за един непредаден разговор. Няма да споря с човека, с Муравей Радев, в тази наша среща стана дума за Иван Костов и т.н. Муравей Радев беше много близък до Костов и не само, защото онзи му беше премиер, началник, но и бяха близки според мен в човешки план.
И явно нещата се бяха развили по такъв начин и тази фраза на Муравей ме накара да се запиша веднага след разговора: „Не мога да го понасям повече този човек”. Чети книгата, ако искаш повече. Но един друг момент от разговора, който предавам, може да съм бил непрецизен, но какво направих – той се опита да го опровергае в едно пловдивско радио. Оттам ни се обадиха, това е преди 10 години: „Така и така г-н Радев каза такова нещо...” Викам: кажете на г-н Радев, че в следващото ви предаване да дойда аз със запис от моя разговор – това беше провокация, нямах запис, да пусна запис с това, което той е казал, двамата да сме в студиото и да го коментираме.
Звънят ми след ден-два, че няма да има такава среща. Не упреквам Муравей Радев, той е експерт финансов по неговите изяви, които съм гледал. Според мен той много се разви, много неща научи дори и след като спря да бъде министър, макар че точно към мен той се постара навремето да постъпи некоректно, но това е друга тема.
- Преболедувахте ли „Труд”? Тежка ли ви беше раздялата с него? Вие бяхте емоционално откровен?
- Не ми задавй този въпрос. Не е честно, ти сега няма да ми дадеш време да говоря, защото времето ни изтече. Е как мога да не съм преболедувал „Труд”, по дяволите, това е третият етап на един нов вестник. Вестник „Труд” е създаден през 1936 г., защото едни 10 години от вестника аз ги изрових с един мой колега, Токин се казва, изрових от историята. Иначе социсторията на „Труд” започваше от 46-та година и се твърдеше, че това става по инициатива на Георги Димитров. Така беше в социсторизма. Всички неща трябваше да стават по инициативата на някой голям.
- В началото на интервюто казахте, че не сте скормен, бяхте много откровен. Когато сте си тръгнали от „труд”, казахте „напуснаха ме”.
- Да! Те ме уволниха чрез издигане. От главен редактор станах вицепрезидент на цялата компания, което всъщност беше отстраняване от голямата вестникарска работа. И това го направиха, бих казал, едни от най-големите убийци на вестникарството през последните 5 години, които никой не иска да спомене. В началото на разговора ти говорих за някакви жалки опити да се обяснят причините. Да ти кажа ли кои са тези двамата?
- Говорите за Любомир Павлов и Огнян Донев, нали така?
- Точно за тях говоря. Уу, ти пък си куражлия. Да, говоря за Огнян Донев и Любомир Павлов. Любомир Павлов беше по-агресивният, мърлячът. Огнян беше по-финият, но всъщност той беше цялата работа. Те досъсипаха вестникарството.
- Четете ли „Труд” сега?
- Не ми задавай този въпрос, няма да ти отговоря. Няма да ти отговоря. Друг.
- Кога за последно си купихте в. „Труд”?
- Нали се разбрахме, колеги, дето тука ни снимахте!?
- Кои вестници четете сега между другото?
-Не помня. След спирането на „Преса” почти не чета вестници, а „Преса” аз го създадох и аз го спрях. На 30-ти юли миналата година.
- Какво написахте тогава? Другарю и господар, не е време за...
- Написах каквото написах. Който го е прочел.„Преса”е един отличен вестник, но той не е за това време в момента. Това време не се нуждае от такива вестници.
- Опитваха ли се да ви пресират в докато вписвахте вестника?
- Никой не смееше да се опита да ме пресира. Харесва ли ти този отгвор? И това е една от причините.
- Финансови затруднения не позволиха да продължите...
- Естествено, естествено...
- Всъщност вашите задължения не бяха ли към прословутото КТБ?
- Никога не съм имал нищо общо с КТБ.
- Но имаше много подобна информация в момента, когато спря „Преса”...
- Това не е информация, това е дезинформация.
- Може би, защото тогава не давахте интервю, не говорехте. Това беше това лято...
- Аз не дадох интервю и сега на тази тема не искам да говоря. Това ми е болна тема – в. „Преса”.
- Липсва ви!
- Вестник „Преса”!? Липсва ми, да. Имала ли си тежък случай, дано не си, да загубиш много близък човек в семейството си? Да, липсва ми.
- Плашите ли се от „жълтия океан”?
- Не се плаша от нищо, но океанът наистина е жълт. Не е син, не е черен.
- Така ли наричате пресата в наши дни?
- Нищо не я наричам...няма преса. Има вестникоподобни издания. Е, има някои, които наподобяват вестници.
- Защото ме нарекохте преди малко куражлия, аз ще ви спомена още едно име, защото то е ключово за вестникарския пазар – Делян Пеевски. Каква е неговата роля в „жълтия океан”?
- Е, не мога да знам...
- Капитан!?
- Не, не. За Делян Пеевски е сериозна тема и двамата можем да разговоряме, но не сме подготвени. Непрекъснато се сипят едни неща за Делян Пеевски. Да, той стана много митична фигура между другото. Той привлича погледите на много журналисти междувпрочем. Един път се осмелих да му кажа: „Деляне, ако ти отслабнеш 30-40 кила, няма да те забелязват!” Защото аз нищо сериозно не съм чул като упрек срещу него. Кажи ми едно нещо, което той е направил – злодейско. Ако имаш доказателства, сподели, аз ще умра да науча нещо.
- Приятел ли ви е?
- Не. Но го познавам.
- Имали ли сте от него предложение да оглавите някой вестник, заяото човекът е влиятелен.
- Аз съм имал много предложения и от различни хора
- Добре, не може да не ви се работи.
- Виж сега това са...разговори, особено, когато не са се случили.
- Не може да не ви се работи, намирам ви в кабинета.
- Работи ми се, защо мислиш, че аз не работя. Той не се опитваше да потиска вестника, не никой. Най-големият спонсор на вестници в момента, въобще на медиите, е държавата. То е отвратително.
- Казвали ли сте това нещо в очите на Бойко Борисов?
- Казвал съм му всичко на Боийко Борисов.
- Не мислите ли да напишете автобиография? Интересно ми е, ако имаше автобиография, отделна книга, например главата, за която бихте разказали за това, което преминахте за трансплатацията на черен дроб през която преминахте, как бихте я озаглавили?
- Аз съм я описал във втория том на „Лъжата” и тя не е една глава, а няколко.
- Какъв е този момент от живота ви? Блгадарен ли сте, някои хора са благодарни за изпитанията, през които са минали?
- Те кокетничат. Разбира се, че съм доволен, че прескочих този трап, но знаеш ли кое е най-вълнуващо, което е останало в главата ми, изключвам болката, болката беше голяма. Не, не ме беше страх, колкото и да ти звучи невяероятно.
- Не ви е било страх от смъртта?
- Де да знам...да знаех, че може да се случи. В Германия беше моята операция между другото, точно тогава в България не правеха трансплатации и моят случай беше много тежък. В един момент имаше един великолепен професор, отиде си вече, Петър Мечков във Военномедицинска академия и един тогава не беше професор, сега е, тогава беше асистент на Мечков, значи това е 1999г. на миналия век, проф Крум Кацаров, та двамата ми казаха единственият вариант за тебе, бях изпаднал в чернодробна кома, това е през юли 1999г. Та...Мечков вика, за да оцелееш - трансплатация, черният ти дроб не става за нищо, трябва да се изреже, да се изхвърли на кучетата и да се сложи друг на негово място, но за целта това не може да стане у нас, аз ти препоръчвам Германия, другият вариант беше Щатите Сиатъл, ако не се лъжа, но трябва да се намери донор, донор, т.е да се намери един човек, който ще се съгласи, здрав мъж или жена, да си даде половината черен дроб, да ми го подари на мене - айде де кой е този човек, кой изведнъж ляга на операционата маса, аз съм на съседна, разтварят ни гърдите и на двамата, това е тежка операция, дава си половината черен дроб и го присаждат на мен и тогава вече магията да тръгне да работи, па да не се отхвърли от организма, тя е друга работа, но този момент донор...
- Кого попитахте?
- Никого! На другия ден това се беше разчуло.
- Как?
- Писаха вестниците. Аз бях в един малък апартамент, поставен да лежа във Военномедицинска академия и докато стане, да го нарека този лекарски консилиум, ние сме в едната ста, а в другата имаше 10 души журналисти - това е положението. На другия ден 5, точно 5 заявки на мои близки, роднини няма да казвам имена, а други мои приятели да ги нарека, колеги няма значение от определението. Аз мога да ти дам...единият от тези беше сина ми, мога да кажа оказа се, че той не може медицински. Това е върхэт в живота ми - мило момиченце Вяра, 5 души да се съглаасят да ти подарят половината си черен дроб.
- Плакахте ли тогава?
- Не, защо да плача! Зарадвах се. Аз съм плакал, да и аз съм плакъл, разбира се на смъртта на майка ми, тя беше много млада, на 53 години, но това е друга тема, както и да е...и стана трансплатацията.
- Кой се съгласи да...кой избрахте, кой се оказа подходящ?
- Лекарите избраха.
- Да се върнем обаче към трансплатацията, каква беще срещата ви с човека, който в крайна сметка лекарите казвате са избрали да бъде ваш донор? Какво изпитвахте към него уважение, признателност?
- Разбира се уважение и признателност, отговорът е лесен.
- Каква е срещата между тези двама души?
- Аз съм жив благодарение на неговия черен дроб.
- Той беше ли изплашен преди операцията?
- Не, не, той попита, тъй като той е здрав, аз съм болен, аз след това нещо не мога да пия алкохол нали това е условието, което трябва да спазвам. Та той попита там една лекарка от Германия, която беше нещо като консултант да каже какви ще са последствията, какво трябва да се прави...две неща, защото беше млад мъж 30-годишен, аз бях 57, а ще мога ли да правя секс, младоженец, нормално с жена ми, тя вика сега можете ли? Той казал „О, да много съм добър”, Е, значи и тогава ще можете и второто вика - аз обичам салатка, трушиика с ракиика, може ли? "Да само не прекалявайте, защото не е хубаво за здравето, но това няма да ви пречи", докато при мен това не може, не става въпрос за секса, става въпрос за пиенето.
- Какво изпитахте след трансплатацията, когато разбрахте, че тя успешна, когато се върнахте в обувките си, промени ли Ви по някъкъв начин?
- Значи това не се разбира дали е успешна на другия ден. Това е твърде сложно нормален живот. Аз се върнах на 1 април от Германия, не можех да ходя, защото след един месец правех...вследствие на тази операция, тя беше животоспасяваща операция, там нещо се бяха разлобили органите вътре. Едва ходех, болеше ме. На 1 април се върнах, на 7 февруари беше трансплантацията, 2000-та година и на 2 април дойдох на работа. Бяха ми дали 6 месеца отпуск, но аз нямаше как да дам болничен лист на себе си и не исках да стоя вкъщи. Това не е героизъм, просто ми беше по-лесно да съм в редакцията.
- Малко по-късно прескачате един друг трап, откриват ви лимфон?
- 2009г. Една много красива лимфонна история и това стана случайно, апропо пак Крум Кацаров, който е гастроендокринолог, забележителен лекар, макар че това не е гастроендокринологично заболяване, злокачествено, хематологично.
- Как прескочихте този трап?
- Ами лекувах се. Ако ме питаш дали съм плакал, не съм.
- Бяхте ли изплашен?
- Не, не бях, не мога да ти кажа,че бях развеселен, но някак си не се изплашвах, не почвах да треперя, ако това питаш – не, не съм се разтреперил, но бях силно притеснен.
- Повярвахте ли в Господ?
- Аз съм вярващ в Господа атеист. Аз лежа на тази маса, операционна, на съседната маса е Ники. А, ето, казах му името – Ники. Човекът, който ми даде половината си черен дроб. Зашиват ми неговия черен дроб на мен, операцията е тежка – 12-13 часа, големи майстори лекарите, които го правят. Добре, но това е едно парче месо, казвам аз, то трябва да започне да мърда, за да започне работа. Това е магията, Божата намеса. Някой трябва да направи така, за да започне да мърда. И ето така станах вярващ в Господ атеист. Харесва ли ти?
- Интересно звучи, но сега остава да се убедите докрай, но не чрез подобни изпитания.
- Два пъти прескачах.
- Кое е по-страшно – двете тежки операции или петте брака?
- Какво общо има едното с другото!? Няма нищо общо.
- Страхувате ли се от бракове вече?
- Не, никога не съм се страхувал. И от разводи не съм се страхувал.
- Бихте ли се оженили пак?
- Ако се случи и ако реша.
- Има ли жена до вас сега?
- Тошев: Това си е моя работа. Край мен винаги е имало жени. Да, има до мен жена. Млада, хубава жена. Харесва ли ти?
- Важното е на вас да ви харесва.
- О, тя ми харесва, иначе нямаше да е до мен. Не, отговорът харесва ли ти?
- Не ме питай повече, защото, ако кажа не или да, после тя ще иска обяснение. Жените сме такива.
- Не, не. Никога не съм имал притеснение от това, че някой ми иска обяснение. Не, ти не си ме питала нищо, за да мислиш, че няма да ти отговоря. Но за лични неща не е интересно.
- Винаги е интересно. Всеки път ли се влюбвате, когато се жените?
- Това си е моя работа.
- Но на мен ми е интересно като жена.
- Остани си с интереса.
- Успокойте ме, че мъжете могат да продължават да се влюбват и това не им писва...
- Успокоявам те, да. Мъжете могат да се влюбват.
- Дори и на вашата възраст?
- Какво значение има това?
- Не знам, питам.
- Няма нищо общо възрастта с влюбването. Колкото по-сериозна е възрастта, толкова влюбването може да бъде всеотдайно, всеобхватно, а понякога по-щастливо или по-тъжно.
- Добре, влюбен ли сте? И затваряме темата.
- Това си е моя работа. Имаш право да мислиш каквото си искаш.
- Дразните ли се на това, което се случва в наши дни в обществото? Ядосвате ли се? Достатъчно демократична ли ви се струва България? Достатъчно зрели ли ви се струват политиците?
- Не! Не ми се струват достатъчно зрели! Ще ти дам един пример! Бях потресен, когато преди няколко дни една дама – министър на вътрешните работи, аз никога не съм бил близък с нея, никога не съм разговарял насаме с нея. Пред други хора, например в кабинета на Бойко Борисов, сме си разменяли приказки. Въпросът беше около убийството на един бзинесмен, на „Агресия” на собственика, на КРИБ, чийто председател е Кирил Домусчиев, с когото не съм близък, познавам го, мисля, че той е един успял и авторитетен мъж, но това в случая е без значение. Вярно, че тази декларация беше малко непремерена, но тя е факт.
- Нейната реакция ви е подразнила!?
- Силно! Защо? Защото беше агресивна. Говорим за нарастващата агресия в обществото, всички са станали много агресивни, дори на битово ниво. И говорим за това дали може, или не може да бъде критикувана една институция като МВР. Преди 10-ти ноември това беше забранено нито с указ, нито със заповед, но не можеше да се случва. Никой не можеше да си го позволи. Защо г-жа Бъчварова забрани да бъде критикувана тази институция?
- Как гледате на случващото се в ДПС? Случката с Местан...
- Изненада ме...
- Вие сте човек, близък с Ахмед Доган. Познавате го.
- Познавам го, разбира се. Срещали сме се с него неведнъж, аз съм бил в неговия кабинет, той е бил в моя кабинет.
- Какво според вас се случи ДПС?
- Изглежда се случи смяна на ръководството. То беше казано ясно. Аз няма да говоря повече, чесно, няма да говоря. Както тръгна така...аз не правя вестници, не получавам някаква друга информация...аз не съм се срещал в този период, двайсет и кой декември беше речта на Доган в Сараите за неговото приветствие...Отдавна не съм се срещал с Доган и с Местан, и с никой от лидерите на ДПС. Нямам повече информиция от това, което излезе в медиите. Не мога да говоря така отгоре-отгоре. Но аз мисля, че ДПС няма да се разцепи на второ ДПС, а ще остане една силна и монолитна партия. Такава, каквато е тя в последните 20 и няколко години. Вероятно Местан ще се опита да направи някаква формация, но тя няма да бъде авторитетна.
- Липсват ли ви тези времена, в които политик идва и казва първо на вас информацията?
- Липсват ми времената, когато правех вестник, да, лиспват ми. Но аз знам, че тези времена вече не могат да бъдат същите. И знам, че вестникът не е умрял, в България той се намира в състояние на клинична смърт. Но искам да съм опитимист, че това е временно. Хартиеният вестник не може да се възроди с такава мощ, както отпреди 10 години. Изразните средства вече са други.
- Коя е била най-голямата критика, която сте чували за вас, най-невярната критика?
- Готов съм да дам итервю на тази тема, но това не е отговор в няколко изречения. Да, най-различни критики е имало по мой адрес.
- Това че сте били сътрудник на Държавна сигурност...
- Да, включително и това.
- Тогава имахте ли достатъчно желание да отговорите защо и как сте били?
- Аз отговорих, не съм бил. Помолих Комисията по оповестяване да изнесе доказателства. Тя изнася някакво картонче, в което има един куп грешки. Включително моето име, името на вербуващия офицер, който излезе с опровержение. Но нищо писмено, нито от мен, нито от някой друг, свързан с това. При това обвинението е, че в моя кабинет съм бил давал квартира на..че в кабинета, в който работя – го е ползва Държавна сигурност, да възможно е да го е ползвала Държавна сигурност - нещо, в което се съмнявам, защото в тази сграда се влизаше през охрана, не моя охрана. Тя е държавна сграда, тя не е моя собственост. И че в този кабинет влизат служители на Държавна сигурност - може би, аз се съмнявам, че това е било, но след работно време всеки може да влиза там, в държавна сграда – подчертавам. Не е моят дом. Вкъщи е нещо много по-различно. Тогава може и кафе да правиш на сътрудниците на Държавна сигурност. За което няма нищо лошо. Какво? Ако това е било по някакво външно направление
- Те не може да не са искали да се срещат с вас. Със сигурност са искали среща с вас. Със сигурност сте разговаряли с подобни хора
- Аз съм разговарял с много служители на Държавна сигурност. Да, разбира се, с почти всички министри – дори от преди 10 ноември познавам някои от министрите в личен план. Не сме били близки с тях, но съм ги познавал, разговарял съм с тях.
- Сега нали знаете, това интервю, когато го пуснем и ще започнат – този, този го знам...
- Да, знам
- Нали се сещате какви ще са критиките, какви ще са коментарите.
- Да и знаеш ли откъде ще дойдат тези коментари? Главно от хора, които никога не са ме виждали на живо.
