Представете си едно 27-годишно момиче насред африканската савана, заобиколено от слонове и хипопотами. В това ежедневие живее Антония Хубанчева – млада изследователка на прилепи от Националния природонаучен музей в София, която тази година прекарва 6 незабравими и изпълнени с приключения месеца в югоизточната африканска държава – Малави. Там, където бедността е част от традицията, умиращите от малария едва ли не ежедневие, а дивите животни твои спътници в горещите дни и нощи.

За да изследваш прилепи насред Африканската джугла, трябва да можеш да носиш с лекота както гумени ботуши в калта, така и високи токчета на научни конференции. Или поне така казва Антония. Когато преди 9 години кандидатствала за работа в Националния природонаучен музей в София, отговаряла само на тези критерии, но не и на тези, които трябва: писмено и говоримо английски, да има шофьорска книжка, да не я е страх от тъмото и да е... мъж.

„Точно тези 4 условия бяха основата аз да се занимавам с прилепи сега, защото най-важното, без значение какво може и какво не може човек, е някой да му повярва.”

И въпреки че била обратното на всяко от изброените условия, от музея й подават ръка. От малка Антония искала да бъде изследовател. Случайно попада на презентация за прилепите на алпиниста ни Боян Петров и се влюбва в летящите гадинки. Казва, че са изключително интелигентни животни и живеят на много любопити места. Тя обаче не просто започва изследователската си дейност върху прилепите, но и

кандидатства за различни експедиции в чужбина.

„Била съм на стаж на Хавайските острови в една изследователска станция, намираща се на самия ръб на един от най-активните вулкани в света. Също така прекарах 4 прекрасни и трудни, но красиви месеца в изследователската станция за изследване на тропиците - "Смитсониън" в самото сърце на Панамския канал, в една изключително дива и населена с живот джунгла.

И сега преди няколко месеца се завърнах от една много, много дълга експедиция в африканската държава Малави, където живеех насред най-дивите савани на Африка заобиколена от слонове, хипопотами, носорози, едни животни, които цял живот съм виждала само зад витрините на музея".

За любовта към прилепите и приключенията

Препарираните диви животни от музея оживяват в една пъстра картина пред очите й в Малави. Там тя отива да пише научен труд, с който се бори за важна доктурантура в института Макс Планк. За нея се бори с 200 души от цял свят. Разказва ми, че в Малави жегата е неописуема – през деня температурата е около 45 градуса, а през нощта се разхлажда до 36. В една от многото горещи нощи Антония опъва хамака си извън палатката и заспива под лунната светлина. За нейна изненада обаче тя е събудена от гореща струя въздух издухана в ухото й...

„Един огромен слонски хобот, който в самото ми ухо пръхти и самия слон беше толкова близо, че усещах топлината от тялото и той пръхтеше, защото някакъв хамак беше застанал на пътя му към зелените клонки, към които той се беше запътил. В такива моменти започваш да мислиш ужасно бързо. Какво да направиш?

Ако излезеш от хамака ще ги подплашиш и вероятността да ти причинят нещо е много голяма, обаче ако останеш в хамака вероятността да счупят някое дърво върху теб не е малка. Обаче в един момент осъзнах, че нищо не мога да направя, абсолютно нищо...и тогава просто заспах. Заспах насред стадо от диви слонове, което е може би най-добрият начин да покажа какъв непукизъм човек го обзема, когато живее за по-дълго време в африканския пущинак.” – разказва с нескрито вълнение тя.

Най-голямото предизвикателство обаче за 27–годишното момиче в джунглата се оказва нейното оцеляване. По това време страната е потопена под вода. Ужасяващо наводнение разболява хиляди от малария. Докато цялата страна се бори с природно бедствие тя трябва да бъде концентрирана и да продължи да пише своя труд.

Среща отблизо с бедността и мизерията

Казва, че в държава като Малави, и да искаш, няма как да помогнеш на всички.

Там бедността сякаш е вкоренена в земята, а децата се раждат и умират в мизерия.

„Най-показателно за мен беше, когато човек минава по малките пътища на местността „Лилонде”, в която всъщост аз живеех и децата тичат след колата и викат: "Ботало, ботало" - това значи бутилка. Това е всичко, което искат децата. Нещо, което може да те разсмее и в същото време да ти скъса сърцето.

И въпреки това, човек не трябва да се поддава на това – е, нека му дам бутилка и то ще се зарадва и аз ще се зарадвам, защото това е едно много краткосрочно решение. Ако обаче слезеш от колата, направиш си труда да си поговориш с тези деца, няма нужда да знаеш езика им, може да рисуваш по прахта, може да танцуваш, просто да влезеш в контакт с тях и да ги помолиш да направят нещо за теб - примерно да те научат няколко думи и след това ти в замяна да им дадеш бутилката.” – разказва Антония.

В момента младата изследователка работи върху научен проект на тема как дъждът влияе върху сетивата на животните. А от пътешествията й до сега остават спомените и един специален медальон. Той е във формата на континента Африка, скъп подарък от нейн малавийски приятел, направен от дървото „Мопане” – дървото с ангелските крила. Казва, че го носи, за да й напомня в какво може да се превърне животът и колко малко контрол имаме над него.

„Нашето съзнание е способно да ни накара да скучаем насред чудеса.

И това е много важно. Без значение дали човек е в Африка, в Панама или в България, човек трябва да вижда красотата и да се старае да открива приключенията” – завършва историята си Антония.