Авторът на една от най-успешните театрални постановки този сезон, комедията "Жена ми се казва Борис", се казва Рафи Шарт. Той е роден в Париж, с арменски корени и български роднини. Славата на българското представление се разнесе толкова далеч, че той лично дойде да го види.

Никой мъж не иска да се окаже в ситуация, когато любовницата му внезапно заявява, че ще се срещне с жена му, за да й разкаже всичко за тяхната двегодишна интимна връзка.

Така обаче започва една върволица от комедийни случки, в които участват Станимир Гъмов, Румен Угрински, Стефан Рядков, Ернестина Шинова, Диана Любенова, Петьо Петков - Шайбата и Жанина Дончева.

Авторът на пиесата - французинът от арменски произход Рафи Шарт, пише пиесата преди 15 години, пътувайки в метрото. Тогава, разбира се, не предполага, че неговата творба ще разсмива хора от цял свят. "Жена ми се казва Морис" или побългареното Борис се играе в над 52 страни по света.

„Тази пиеса се роди много смешно. Тогава пишех адаптация на „Гърбушкото от Нотр Дам" - по това време беше много известен филм във Франция. Един ден отидох да гледам една постановка, където русата обикновено е глупавата, а брюнетката обратното. Седим си с мой приятел и виждам на сцената мъж, облечен като жена, който се държи по обикновения начин за имитация на гей - мимики и жестове, преструваше се, че е жена. Обаче ти виждаш, че има космати крака и брада. И аз казах на приятеля ми: ама това е мъж! Защо актьорите на сцената не го кажат. Ей ама ти си мъж. И той ми каза: „Рафи имаш добра идея. Напиши такава постановка”. Та защо в метрото? По това време нямах компютър, пишех всичко на ръка, така че в метрото, докато пътувах, написах тази пиеса. И то за няколко дни”, разказа Рафи Шарт.

В България постановката се радва на небивал интерес. Рафи Шарт разбира за това от свои роднини, които живеят в Пловдив и идва сам да провери работата на актьорите и режисьора Владлен Александров.

„Вчера гледах пиесата и много ми хареса. Режисьорът е свършил страхотна работа. Стойността на продукцията също, актьорите са фантастични. Хареса ми като зрител. Бях изненадан, защото обикновено си мислим колко добри са френските или италианските режисьори, но тук в България вие имате страхотни професионалисти. И особено, ако бяхте видели публиката - те се смяха, смяха, смяха и накрая станаха на крака да аплодират. Няма разлика между пиесата в Париж и България. Както казах на режисьора - ако донесеш направеното от теб в Париж, хората ще реагират по същия начин”.

- Защо мислите тази пиеса е толкова успешна у нас?

- За да съм откровен с вас - пиесата се играе в 52 страни по света. Дори в най-смелите си мечти не съм мислил, че моята пиеса ще прекрачи границата. Бях я написал само за парижани и французи. Гледал съм я в Китай и Мексико, сега идвам от Рио, Буенос Айрес. Написал съм я преди 15 години. И за 15 години вече знам, че пиесата е смешна, и хората от Швеция, Аржентина, изток, запад - те просто се смеят. Същото е и тук.

Шарт е роден е в артистично семейство, баща му е художник, майка му оперна певица, има и двама чичовци, които също се занимават с изкуство. Но казва, че никога не е мечтал да стане режисьор.

„В детската градина и в училище, когато играех с приятелите си обикновено раздавах ролите - ти ще си лошият, тя ще е принцесата. И обикновено се карахме, защото лошият казваше "Не искам да играя лошия, а героят!" И така започнах. Ние бяхме бедно семейство, нямахме телевизор вкъщи. Водеха ме на кино и си мислех, когато гледах филма, че е реалност. И майка ми ми обясняваше - не, това е момче, на което режисьорът му казва какво да прави, и аз й казах, че искам да съм този човек. От този момент винаги съм искал да съм режисьор.

За мен чувството за хумор е много важно. Миналата година имах трагедия в семейството, и разбрах, че две неща са важни в живота. Във Франция думите „амур” (amour) и „хюмур” (humour) са много близки - любов и хумор.

Ако нямаш чувство за хумор животът ти е празен. Миналата година, когато е случи трагедията с Шарли Ебдо - аз имах много близки приятели, които загинаха. Та единственият начин да се спасиш в такъв момент е да се смееш. Имаме един много известен писател от 16-ти век - Франсоа Рабле. Той е написал разказ за майка, която при раждането на детето си умира. И тогава бащата остава сам. И Рабле задава два въпроса чрез този герой: Или ще плача, защото съм загубил жена си, или ще се смея, защото ми се е родило дете? И взел решението да се смее”.