Знам, че сте тъжни. Знам, че сте ядосани. Трагедиите като тази в Хитрино са тежки и брутални.

Знам, че си мислите, че обикновено нещастията ни сполетяват в навечерието на големите християнски празници. Но нека малко се смирим. Не трябва дори и да си помисляме, че Господ наказва някого или иска жертви. Това не е християнско, нито правилно. Наказанието не идва от небето, то е тук, на земята.

Няма случай, в който публично някой в беда да е извикал за помощ към обществото и да не са се отзовавали хиляди милосърдни хора. Независимо, че не всички са богати, не всички могат да дадат.

Българското общество е доказало през годините, че е на страната на по-слабия, независимо от необяснимата омраза, която понякога демонстрираме в битовите си отношения. Трябва ли да се помогне, хиляди ръце се протягат за помощ. Иначе нямаше да има инициативи като "Българската Коледа", десетките кампании за нуждаещи се деца. Нямаше ли я тази черта – нямаше и да оцелеем през вековете. Ние сме добри хора, но в трагедията. Ние можем да сме сплотени, но в нещастието.

За съжаление, орисани сме сами да преодоляваме трагедиите си... и го правим.

През 1900 г. Иван Вазов пише стихотворението "Нивата". В него той прави "римейк" на библейската притча за сеяча, който, сеейки не можел нищо да направи, че едни зърна паднали край пътя и били изкълвани от птиците.

Други паднали на каменисто място, поникнали, но нямало пръст и при слънчевия пек изсъхнали.

Други – в тръни и тръните ги заглушили. Това гласи притчата в Евангелията на апостолите.

А Вазов, през тази трудна и тежка година за страната ни, вдъхновен от нея написал:

Зная сеячи и други във нивата -
        в другата нива у нас:
там ще поникне трънакът, копривата,
        не позлатеният клас..

Година по-късно се родил и разказът за гледащия със слепите си очи към влаковите релси дядо Йоцо. "Гледам българското", повтаря старецът в безсмъртния разказ. Замислете се върху тази реплика.

Отново вторачени в релсите го виждаме ясно. И уж имаме очи, но понякога сме слепи. Но тази слепота не е патриотичната дядо-Йоцова слепота, а слепотата на безхаберието. На оплакването, но не и предотвратяването. Трябва да внимаваме какво сеем, какви мисли ни вълнуват. Достатъчно хора сеят плевели.

Но нали знаете, че всички отиваме към едно място – не можеш да си вземеш нито парите, нито колите, нито бижутата, нито смартфоните. Нито постовете, нито пък фирмите.

Затова и аз понякога си казвам – чакай, поспри. Това е луда и ненужна надпревара. Не винаги става. Когато обаче поспреш, осъзнаваш, че никой от нас не е вечен. Осъзнаваме го при трагедии като вчерашната или когато загубим близък човек. Ако си мислиш обратното, си далеч и от народа си, и от вярата си. Превръщаш се в едно от зърната край пътя, тези които ще бъдат изкълвани от птиците.

Това беше една молитва в началото на "120 минути". Може би малко старомодна, може би малко наивна, но искрена.

А и в тези неща мода няма...