„Не знаем дали фразата „Няма глупави въпроси“ е вярна или не. Но знаем, че има умни въпроси. Защото сме ги чували – задава ги Цветанка Ризова в публицистичните си предавания вече толкова години.” Това казва Милен Антиохов от actualno.com за водещата на „Лице в лице“ по bTV. Следва разговора му с нея за всички гледни точки, за онези, които тя нарича „жалки хорица“ и за моментите, в които си позволява по-остър език.
- Кой е човекът, който те е изненадал приятно след гостуване в твое предаване и си започнала да го уважаваш повече? А кой - неприятно?
С толкова много хора съм се срещала през годините, в които водя публицистично предаване, че сякаш загубих инстинкта си за изненади. Обичайно знам от кого какво мога да получа. Рядко виждам събеседниците си в различна светлина. Може би само, когато са паднали или нападнати. Не казвам, че съм загубила любопитството си, напротив. Но при мен гостуват основно политици, те са доста предпазливи.
- А кога ти беше подложена на труден разпит?
Единственият човек, на когото разрешавам да ме разпитва, е синът ми. И само той може да ме затрудни. И го умее. Настоятелен е, наблюдателен е, познава ме, предизвиква ме, често прави опити да ме извади от равновесие с „идеална цел“. Нашите отношения са на етап, в който не аз него, а той мен възпитава. Напоследък си играе на „разтърсване“. Смята, че съм прекалено мека и доверчива, че нямам опит в преодоляване на трудни житейски ситуации и ми сервира фалшиви новини, за да ми види реакцията. Бързо се поправя, но смята, че така ме прави по-зряла. Звучи странно, че той се занимава с моето порастване, но сериозно се е заел с това. И аз го приех. Полезно ми е.
- Какво би посъветвала зрителите, докато гледат предаването ти - за какво да внимават, кое да наблюдават по време на разговорите, някаква тънкост, която може би се изплъзва на зрителите?
Не искам да ги съветвам. Ние толкова години сме заедно, преминали сме през толкова сюжети и препятствия, че ми е неудобно да го правя. А и моите зрители са твърде интелигентни, те са наблюдателни и нищо не им убягва от погледа.
- Тъй като си един от най-добрите и представителни журналисти в ефир, няма как да не питаме какво мислиш за случая с премиера и „мисирките“?
Мислите ли, че има нужда от коментар? И мислите ли, че е възможно да има няколко гледни точки към това?
- Огромни пластове, свързани с прокуратурата, правителството, президентството, се размърдаха, и то голяма част от тях именно в твоето студио. Как тълкуваш събитията от последните седмици?
Мисля, че пластовете сериозно се разместват. Главният прокурор се превръща в главно действащо лице, в централен нападател. Не знам колко дълго ще продължи това, но съм убедена, че няма да премине без сериозни следи и ще останат белези.
- Кой е най-правилният подход към всеки политик? Има ли обща тактика, която следваш?
Нямам обща тактика. Нямам представа кой е правилният подход. Аз съм човек, който не следва правила и схеми. Придържам се строго само към принципите и етиката на журналистическата професия, но всеки е различен в различни ситуации. И подхождам според ситуацията, а не според госта. Със сигурност обаче не харесвам безцелната агресия на водещия. Да притискаш до болка не е моя територия. Не харесвам журналисти, които изглеждат така, сякаш са бръкнали в контакта. Не харесвам, по принцип, хора с блеснали от превъзбуда погледи, изкривени от злоба лица. Предпочитам интелектуалния сблъсък, а не животинските страсти. Мога да задам всеки въпрос със спокоен тон. Опитът ми показва, че не тонът, а съдържанието на разговора, са важни. И най-неудобният въпрос може да бъде зададен с равновесие.
- Вярваш ли в максимата за „Всички гледни точки“или за теб журналистиката е много повече субективна професия?
Не е въпрос на вяра, а на необходимост. Ние не сме възпитатели на нашите зрители, не сме детски учители, та да им показваме само това, което е добро и красиво според нас. Журналистът кани и добри, и почтени, и зли, и подли герои. Защото те са сред нас и съществуват. А зрителят сам прави преценка. Всички гледни точки за мен означава всички герои на деня – в студиото.
- Има ли голяма жертва, която си правила в името на работата? Каква е тя? Би ли я направила пак?
Голяма, сакрална, единствена жертва – не. Но правя всекидневни и малки – да понасям нездравото любопитство, да чета фантасмагории, лъжи, долнопробни измишльотини, неверни и нараняващи съчинения за себе си. Да виждам как, докато съм се разхождала, докато съм се радвала на нещо, някой си ме е снимал и после разпращал снимките по жълтата преса. Това е отвратително, мерзко. Тези хорица наистина са жалки. Те не са изпитали своето удоволствие, тяхната утеха е да отнемат чуждото, да са зрители, вместо герои дори и на собствения си живот. Някакъв вид жертва е да четеш невярна версия за себе си. С това не се свиква, но може мъничко да се примириш.
- Има ли задачи, които си налагаш изцяло волево, само защото трябва? Кои са те?
Не. Отдавна спрях да правя неща, които трябва. Правя неща, които искам.
- Случвало ли ти се е да те разплаче работата ти, какво стана, ако да?
Да. Най-голямата ми слабост са децата. Обожавам ги. Изпитвам огромна любов към тях, никога не ме дразнят. Та... плача, когато говоря за детско страдание. И колкото по-невъзможно е да бъде излекувано, толкова повече се смазвам.
- Ти се интересуваш много от политика и като гражданин, не само професионално. Случвало ли ти се е пред телевизора у дома си да изказваш силно несъгласие на глас по нечии адрес? Има ли разминаване между професионалния и личния речник спрямо хората, с които говориш?
Е, малко по-остра съм извън екрана. Но и в предаването не се ограничавам особено. Не си говоря с телевизора. Затова се чудя на зрители, които недоволстват от водещ, от гост. Аз една секунда не мога да гледам предаване, чийто водещ не харесвам. Не си причинявам излишно дразнение. Веднага сменям канала.
- Какво ти носи удоволствие в личния живот, извън работата?
Приятелите, семейството, книгите, спектаклите, музиката, разходките в планината, отпускането на плажа. И всяко пребиваване в Италия.
