Виждаме я навсякъде и всеки ден. В прегръдките, в усмивките, в ръцете, хванати една за друга. Мислим, че я познаваме добре, но така ли е наистина?
„Думата „любов”, която ние много често, твърде фриволно използваме, не осъзнаваме стойността на тази дума. До такава степен опошлена в нашата уста. Много от нас ежедневно казват „обичам те, обичам те, обичам те”, но дали се чува тази дума от ушите на другия? Изобщо… това, което ние правим днес, истинско ли е? Това е големият въпрос”, смята отец Радослав Паскалев.
Потърсихме отговора на големия въпрос от онези хора, които нямат равен старт в живота. Онези, за които вярата и надеждата са необходимост, за да продължат напред. Хората, които нямат много и за които любовта е всичко.
Мелха и Тони
За Мелха Макова и нейния талант ви разказахме преди три години. Тогава я срещнахме на работното й място в Рудозем, където плете и шие детски дрешки, въпреки че е родена без ръце. Дълги години преди това не излизала от дома си – чувствала се изолирана от хората заради това, че е различна. Работата й дала шанс отново да се почувства ценна и значима.
„Аз бях спряла да мечтая. Мечтите, които споделях, бяха съпроводени от смях от отсрещния човек и бях спряла да мечтая, или мечтаех наум. Обаче един приятел ми каза – мечтай на глас! Единият ще ти се изсмее на мечтите, но другият ще ти осъществи мечтите”, разказва тя.
Днес отново я срещаме на работното й място. Станала е по-сръчна.
Мелха е и по-щастлива, защото мечтите й започнали да се сбъднат една по една.
„За тези три години след срещата ми с вас пътувах, защото тогава исках да пътувам. Едното ми пътешествие в България беше в Троянския балкан. Там срещнах голямата си любов и тя промени коренно живота ми”, споделя Мелха.
Любов от пръв поглед. Същото споделя и Тони Колев. Още на втория ден от екскурзията, той я поканил на кафе и си говорили цели 5 часа. „Говорихме си за много неща. За живота, за мечтите, за кой какво очаква от живота”, разказва той. Говорят си и за несполуките, които са им се случили.
„В нея открих истинския човек, който съм търсил цял живот”, споделя Тони.
Той е с нарушено зрение от бебе след тежък мозъчен кръвоизлив. Вижда едва на 40%. „Донякъде не съжалявам, защото съм израснал с това нещо, аз съм свикнал. По-трудно го приемат хора, които са ослепели след това. Няма за какво да ме натъжава. Аз съм се помирил с това нещо и няма как да го направя да бъде по-добре”, разказва той.
Но Тони вижда Мелха със сърцето си и това му стига.
„Тя е един уникален човек. Просто това не може да се опише, което чувствам вътре, колко я обичам и колко я ценя”, споделя Тони.
Месец след първата им среща, те вече са сгодени и живеят заедно. „Искахме всеки да намери човек, който да държи на другия, който да бъде уважаван, ценен и обичан. И ми допадна мисленете му, желанието му, борбата му. Ние имахме еднакви допирни точки”, спомня си Мелха.
„Аз бях отдавна решен като намеря истинската любов, да не чакам и секунда повече. И реших да я взема, някой друг да не ми я открадне”, спомня си Тони.
Това, че са по-различни от другите ги калява във времето и днес се радват пълноценно на малките неща. „Помагаме си един на друг. И в домакинството, и в абсолютно всичко. Не се страхувам от работа, но за съжаление за мен сега няма работа и гледам повече да й помагам в домакинството и да я отменям. Да се разбираме и да няма мъжка и женска работа”, споделя Тони.
„Тони за мен е желаният съпруг, мъж – мечта. Гальовен, състрадателен, мил, нежен. Това е! Всичко! Едно всичко”, споделя Мелха.
И двамата таят надежда, че скоро Тони ще си намери работа. Когато това се случи, ще дойде ред и на плановете за сватба, а дотогава ще са заети да се обичат.
Ани и Петър
Ани и Петър са глухи. Петър по рождение, а Ани след неуспешна операция като дете. Тя не помни звуци.
Животът им протича по труден начин не само заради глухотата.
„Моите родители са ме изоставили още при раждането. Роден съм в едно бургаско село, а осиновителите ми ме довели в Пловдив, но отдавна съм сам. Нямам подкрепа от семейството си. Имахме повече проблеми, отколкото разбирателство”, разказва Петър.
И двамата казват, че най-голямото им предизвикателство е да могат да живеят в света на чуващите.
„Няма как да не се чувстваме различни, но това не ни тежи. Има хора, които имат много по-големи проблеми от нас”, споделя Ана.
Откакто са заедно обаче се справят по-лесно с трудностите. Запознали се случайно в Пловдив, когато Ана дошла от Молдова на гости при приятели.
„Хареса ми това, че има чувство за хумор. Много спокоен и добър. Много е кедър! Предложих му да си разменим контактите и така започнахме да общуваме”, спомня си Ана.
Година след запознанството им, Ани решава да се премести в България и да сключи брак с Петър.
„Той е много внимателен и любящ. В Молдова бях винаги сама, затова исках да се омъжа за човек, с когото да бъдем винаги заедно във всичко, но нямахме намерение да правим сватба, защото нямахме пари за това. Смятахме да сключим само граждански брак”, спомня си Ана.
Но сватбата все пак става факт, благодарение на приятели от християнския център за глухи в Пловдив.
Николета Иванова работи с глухите от 18 години и им помага безвъзмездно. Тя е основният виновник сватбата да стане като в приказките.
„Петър ме беше помолил да намерим костюм и рокля. Той беше отчаян, защото нямаше никакви средства. Аз споделих с нашите глухи приятели от християнския център и всички заедно започнахме да мечтаем за тяхната сватба”, споделя Николета.
И така всички приятели се включват в общата мечта. Намират рокля за Ани и костюм за Петър, откриват и глух свещеник, който да ги венчае.
И Петър, и Ани работят. Получават толкова, колкото да покрият месечните си разходи. Живеят в жилище без отопление и се радват, че зимата отмина. В дома им няма спалня, но Петър собственоръчно сглобил такава.
„Трудно ни е финансово и много се надяваме да успеем да получим общинско жилище, защото наемът, който сега плащаме, е непосилен за нас”, споделя Петър.
По-важното за тях обаче е, че са заедно и са щастливи. Вярата ги крепи, че накрая всичко ще бъде наред.
Любомира и Веселин
Любомира е малък човек – едва 1,35, а Веселин е с нормален ръст от Варна. Преди 15 години дошъл в Пловдив, за да се запознаят и оттогава не са се разделяли.
Двамата се запознават в социалните мрежи. Общували половин година преди да се срещнат очи в очи. „Аз му казах „добър ден”, това съм аз – Любомира. Дотогава не му бях казала. Притеснявах се много и очаквах всякаква реакция. За мое щастие, той прецени да оцени вътрешната ми красота, отколкото външната ми.
„Предполагам, че тя очакваше да се обърна и да си тръгна. Не… беше ми пратила снимка преди това. Харесвам си я. Както тогава, така и сега”, казва Веселин.
Любомира не признала на Веселин, че е с нисък ръст заради страха от отхвърляне. „Като кажеш, че си нисък човек и до там. Спираш разговора. Все едно като си нисък човек и си глупав и сякаш нямаш нищо по-важно от ръста”, споделя тя.
„Дойдох на 3 март. Видяхме се, вдигнах си я и си я целунах! Стереотипът съм го отхвърлил още на момента и не ми е направило впечатление, че е нисичка. Това не е най-важното. Важното е човекът, който е сега”, казва Веселин.
Така година по-късно те заживяват заедно в Пловдив. „Избрах го заради това, че не му направи впечатление външния ми вид. То явно при нас хората с нисък ръст това е първото нещо. На много подигравки съм била подложена. Нормално – като вървиш по улицата и – виж това джудже, джудже”, казва Любомира.
За нея обаче най-важното е, че има опората във Веселин. Преди 5 години се появява и най-голямата им радост – Андрей.
„Предприехме тази стъпка да имаме деца, въпреки риска. Рискът е дотолкова, че можеше да е като мен. Имаше шанс аз като майка като съм ниска, и той да е нисичък”, споделя Любомира.
За радост на родителите, детето се ражда с нормални размери.
Семейството мечтае и за второ дете. С възрастта на майката обаче рискът да е с малък ръст е много по-голям, но това няма значение за тях, защото щастието е в малките неща.
„Любовта е уважение. Любовта е отдаденост. Любовта е детето”, споделят и двамата.
„Любовта е над всичко. Тя не е субективна. Тя не може да бъде измервана с това – обича онзи, който е хубав. Или обича онци, който е по-силен. Или обича онзи, който е по-престижен. Могат да обичат всички”, казва отец Радослав Паскалев.
„Не делете хората на особени и обикновени, на нормални и ненормални. Разделяйте хората на такива, които могат да обичат въпреки всичко. И на такива, чието сърце никога не е усетило любовта в своя живот. Дълбоко вярвам, че именно чрез такива хора, Бог ни показва, че всичко е възможно, когато се върви по пътя на любовта”, допълва той.
