Едно трагично събитие белязва най-новата история на българската армия – кървавата атака срещу първия български контингент в Ирак.

Часът е 12:30. Датата 27 декември – Стефановден. Към българската база "Индия" в иракския град Кербала приближава камион цистерна.

Преминава през игрището, което служи за хеликоптерна площадка, и се забива в тухлената ограда на някогашното училище, което е превърнато в база – сърцето на българската зона за отговорност в Ирак, и се взривява.

Петима губят живота си, над 70 са ранените. Очевидци казват, че камионът е спрян от часовите на вишките. Започнали да стрелят, когато от камиона открили стрелба, иначе нямали право.

„Значи, този камион в този интервал от 40 метра е бил обстрелян вече от хората от постовете, което за мен е нещо страхотно. Ако хората от камиона не били стреляли първи и нашите нямало да стрелят”, разказа сержант Христо Евтимов от 55-и инженерен полк Белене, участник в първия контингент в Ирак.

Взривът на цистерната почти събаря базата.

Под отломките от сградата смъртта си намира майор Георги Качорин.

Загиват картечарят Свилен Киров и командосът Антон Петров и офицерски кандидат Иван Инджов.

От раните си ден по-късно издъхва и старши лейтенантът от специалните сили Николай Саръев.

Ранените са десетки.

"Когато стана така, се качих, видях вишки разрушени, помислих, че съм сам, изстрелях си всичките патрони, много се изплаших, много", спомня си старшина Христо Евтимов.

Всичко започва още в края на 2002 г., когато България, поканена в НАТО, трябва да докаже в Ирак, че е готова за пълноправно членство във военнополитическия съюз.

На 29 май парламентът одобрява решението за българското участие с пехотен батальон до 500 души в четвъртата фаза от операцията „Иракска свобода" – възстановяването.

Започва набирането на доброволци за мисията. След сертифицирането му през август, контингентът заминава за района на залива.

„Когато беше взето решението за изпращане на батальона, беше записано, че е мироопазваща мисия, и може би самата нагласа на тези наши военнослужещи, че там ще бъде не така опасно, както се оказва в действителност”, заяви о.з. ген Кольо Бъчваров, първият командир на Съвместното оперативно командване.

В мисията са включени общо 460 души.

Мирослав Павлов е на 21, когато стъпва на иракска земя. Военнослужещите от специалните сили тръгват заедно като екип, разказва командосът.

„Тръгнах, защото по-голяма част от колегите бяхме решили да тръгнем всички и така решихме един за всички – всички за един. Един тръгва, другия след него", казва Мирослав Павлов.

Още в началото започват проблемите с осигуряването и екипировката. Патрулира се без бронирани автомобили, а рейнджърите са принудени да набавят част от оборудването си сами, разказа преди години Стефан Драганов от специалните сили.  

„Доста хора имаше, които лично според мен не бяха сигурни точно къде отиват и какво предстои”, каза старшина Стефан Драганов.

Липсите в осигуряването на базата са причината за трагедията, убедени са родителите на Николай Саръев. И днес, 15 години по-късно, майката му продължава да чака истината.

„Истината да я кажат, такава каквото е била. Да си признаят, че избързаха най-вече, защото те наистина избързаха. Те тръгват оттук с необорудвани джипове, техника, със стара техника. Те са събирали части за джиповете от Карлово и Казанлък, моргата на колите. Какво значи това ?”, каза Надежда Саръева.

В разсекретените документи от проверката е записано, че има несъответствия между изричните заповеди на Генералния щаб в България да не се участва в полицейски дейности като претърсване и обиск. Става ясно, че са участвали в ареста на местен шейх месец преди атентата. За допълнителните задачи разказва и охраната на командира Атанас Дачев, който напуска армията след мисията в Ирак и оттогава работи в МВР.

„Ходехме на задържания, на претърсвания, на патрули през деня и през нощта. Терористи, които извършиха едни действия в една детска градина със загинали деца, и ние предприехме действия по преследването на тази група, и си свършихме работата – докарахме ги до състояние, несъвместимо с живота.

– Тоест, елиминирали сте някакви бунтовници?
– Да, които стрелят по теб, ги елиминираш, няма как.

В Кербала българите получават голяма власт – командирът на контингента подп. Петко Маринов се ползва със статут на военен губернатор на провинцията с 2 милиона и 800 хиляди жители. Преговаря с племенните вождове и решава кой шейх ще получи пари за реконструкция и следвоенно възстановяване.

„Винаги като се разпределят пари, имаше съвет на шейховете, имаше си кмет и задължително този съвет разпределяше парите. Естествено, че ще има недоволни, навсякъде има недоволни", допълни Атанас Дачев.

Броени дни преди атентата на мястото има инспекция от Генералния щаб, разказва ген. Бъчваров.

„Още тогава констатирахме, че има пропуски във външното укрепване на базата. Тези пропуски бяха поставени съвсем отговорно и в писмен вид и устно тогава от ген. Колев, от министъра, пред командващия многонационалната дивизия”.

Липсите в осигуряването на базата се обясняват със забавяне на доставките от поляците, под чието командване е българският контингент. Няма обяснение защо защитният ров е бил плитък и камионът го е преодолял без особена трудност.

Оказа се, че двама от загиналите офицери – Николай Саръев и Георги Качорин определено са искали да вземат мерки, разказва майката на Саръев.

От писмата на Саръев до семейството му за първи път пред обществото стават ясни пропуските в охраната и отбраната на базата, както и подготовката на пехотния батальон.

„Той тогава викаше: Ако нашите мислят, че  бягането на 1000 м. е подготовка  за Ирак, жестоко се лъжат.Това му бяха думите преди тръгване. Ние отиваме неподготвени , това му бяха думите. Но моите момчета, вика, аз им имам доверие, както и те. Ние сме един за всички”, разказа Надежда Саръева.

За трагичната развръзка на 27 декември има много версии. По данни на разузнаването до ръководството на армията за този период в Кербала се забелязва нарастване на конфронтацията между отделни религиозни и политически движения. Някои от тях работят с терористични организации. Кой обаче е поръчителят на атентата?

„Ал Кайда” в Ирак, такава беше информацията, така се каза”, обясни Атанас Дачев.

В периода 18 декември 26 декември служба военна информация е изпратила 5 сигнала за евентуални атаки по Коледа. От доклада става ясно, че в разузнавателна информация няма посочени конкретни срокове, цели и методи на терористите.

„Имахме информация, че от няколко дни се готви покушение срещу Петко Маринов, защото имаше покушение срещу генерал Абас местният ръководител на полицията, и имахме еднакви джипове шефролет и слагахме човек, който приличаше на него. Играли сме и с двойници, разбира се, той ходеше без пагони и това се гледа, човекът, когото охраняваш, да не се различава", заяви Атанас Дачев.

Според участници в мисията мястото за атаката на камиона бомба е добре планирано.

„Първо се чу взрив, казаха, че е РПГ, и откъслечна стрелба, после нашите също откриха стрелба. Моята задача беше да намеря Петко Маринов – намерихме го и го скрихме под стълбищата, затрупах го с едни шперплати и гръмна самата бомба", допълни Атанас Дачев.

„Спомням си ясно, че пред мен беше Стефан Драганов и старши лейтенант Саръев. Вратата на командира беше зад мен. Не знам лично мен какво ме е опазило, понеже от ранените, които след взрива бяха на мястото, на което бяха долу, аз съм един от най-леко ранените”, спомня си Мирослав Павлов.

„Най-вероятно Миро е бил изтласкан от взрива навътре в коридора, а аз бях на мястото, на което се намирах след като взривната вълна ме придвижи малко по коридора и впоследствие, поне така го усетих аз, ме върна обратно, нещо като засмукване се получи и наобратно. Автоматът пречупи ръката ми на две, една осколка попадна в областта на окото ми и го унищожи и имам множество разкъсвания в областта на стомаха, тъй като бях прекалено близо до камиона бомба", допълни старшина Стефан Драганов.

След взрива Стефан Драганов остава без око. Лейтенант Саръев загива ден по-късно от раните си.

„Саръев беше офицер, който е надминал времето си. Те проявиха едно геройство. И Саръйката  прояви геройство, и Антон. Можеше да си хване автомата и да избяга, а той си седя на позицията до камиона, откъде можеха да нападнат камикадзета, защото  такава беше първоначалната информация, че ни нападат камикадзета в рамките на минута преди да гръмне бомбата, а той прояви героизъм и си остана на своя пост и там си отиде, и това е самата истина”, обясни Атанас Дачев.

"В такива ситуации никой не е застрахован дори и най-добрия. Обикновено се случва на най-добрите, защото те взимат в своите ръце инициативата и отиват там, където е най-горещо. Саръев пое инициативата като ръководител на групата да я управлява до последно и затова пострада най-тежко и загина”, допълни Стефан Драганов.

Полковникът от резерва Александър Парашкевов е директор на Русенската университетска болница. В момента преподава на студентите си лекция по реакция на медици при инцидент с голям брой пострадали. Доцент Парашкевов е един от военните медици, които първи се оказват на мястото на атаката. В дефицит от време те трябва да помогнат на над 70 ранени. Без навременните им и адекватни действия броят на загиналите е можело да бъде по-голям.

„Да видиш една сграда, знаейки, че вътре има 120 човека и тази сграда е полуразрушена… виковете, които кънтяха тогава, болката, която виждахме. През това време дори се водеше стрелба от двете страни. Тоест, ние сме работили при едни доста трудни условия, ние, спасителите, също бяхме един вид мишена, можехме да бъдем и жертва същевременно. Като ми кажат 27 декември 2003 година пред погледа ми се появява тази сграда – разрушена, и ранените войници.

В кабинета на доцент Парашкевов се срещаме с майката на един от загиналите – командосът Антон Петров. Съдбата по странен начин преплита пътищата на лекаря и командоса от специалните сили.

„Той е от град Русе и съдбата като лекар ме среща, когато на 16 години го оперирам във военна болница, където работех, и след толкова години ние се видяхме в Кербала. Дори вечерта, преди атентата, до късно говорихме за родния си град, той е наистина едно скромно момче, тихо. На другия ден съдбата ще ме докара до следващата стъпка – да го държа мъртъв в ръцете си по време на атентата", разказа доц. Парашкевов.

Иванка Петрова помни последния разговор със сина си.

„Последно се обади на 24 декември, на Бъдни вечер по обед. Каза, че са били в кметството и каза в момента имам възможност да ви позвъня и да ви пожелая Весела Коледа и това е. Това е последно, което се чухме, но винаги е бил с така поне, когато се е обаждал, с бодър дух, звучал е добре по телефона. Какво му е било, само той си знае”, сподели Иванка Петрова.

В последните години Иванка Петрова водеше битка за промени в кодекса за социално осигуряване, които да подпомогнат семействата на загиналите. Резултатът – Народното събрание , което гласува изпращането на контингента в Ирак 15 години по-късно е определило пенсия от 155 лева. Иванка получава половината от тях за смъртта на сина си, защото се приспада и наследствената пенсия след смъртта на съпруга й.

„Ако това се смята за държавна подкрепа… Аз съм страшно благодарна на неговите колегите. Те всеки 27 декември са тук, аз също съм винаги поканена на техен празник и мой дълг е аз да бъда една от тях, когато те празнуват и имат някакъв повод, аз да бъда с тях, както те в деня на моята мъка - са с мен”, допълни Иванка Петрова.

Раните след Кербала все още са отворени. Дори 15 години по-късно молбата ни да говорим с част от участниците, които все още са на служба в армията, получи отказ, затова са използвани архиви на bTV през годините. Част от пострадалите предпочитат да не се връщат към трагедията, други пък смятат, че е важно да се помнят поуките.