Наричат я царицата на инструментите. Казват, че тя е душата на музиканта и се избират взаимно. Казват също така, че връзката им е неразривна, защото са едно цяло и, ако някой от тях се изгуби някъде по пътя, те ще намерят начин да се срещнат отново. Следващата история доказва това.
Димитър Георгиев е свирил на цигулката си цели 11 години и дори не е предполагал, че един ден ще я изгуби. Случва се през 1989 година, на връщане от концерт в Кипър с камерния ансамбъл "Софийски солисти".
Бил заедно с дъщерите си Юлияна и Мила, които тогава на крехка възраст също участвали в програмата като цигуларки. Когато кацнали на българска земя, Димитър и децата му взели такси до дома.
„И пред вкъщи жена ми, която не беше виждала децата, ни чакаше много развълнувана, извадихме багажа от багажника и след като тръгна таксито се разбра, че едната цигулка е останала в таксито. Усетихме се, викахме таксито, но нищо. Той отпраши”, разказа Димитър Георгиев, цигулар в камерен ансамбъл "Софийски солисти".
Дъщеря му Мила, тогава наричана детето-чудо заради музикалния си талант, също много ясно си спомня случката.
„Викахме – Моля, моля, спрете, но нямаше реакция, таксито просто тръгна… И след това знам, че беше… за всеки музикант да си забрави инструмента е абсолютен кошмар. И това се случи за съжаление”, спомня си Мила, концертмайстор на Симфоничния оркестър на радио Щутгарт.
„Тогава в телевизията решиха да обявят, че изгубената цигулка е на Мила. Тогава страшен вой от всички вестници се надпреварваха да я интервюират и се надявахме, че шофьорът някак ще се смути от цялата тая работа и ще върне цигулката. – Това случи ли се? – Не, не се случи. Всичко се забрави и 30 години минаха”, добави Димитър.
Но 30 години по-късно изгубената цигулка намира път към своя музикант, за да се срещнат отново. Инструментът се озовава в малкото ателие на майстор-лютиера Андриян Андреев в Казанлък. Една черно бяла снимка на "Софийски солисти" се оказва ключът към една загадка.
„Той ми се обади по телефона и започна да ме подпитва – „Абе, да си забравил цигулка в такси преди много години? Да, има такова нещо, но не е на дъщеря ми, а моя. И той ме подпитва каква е. И му казах, че е италианска цигулка, леко светла, и той казва – знаеш ли, че при цигулката има една снимка от "Софийски солисти" в турнето в Япония? И аз казвам – айде бе, Адрияне, че това е моята цигулка, бе, какво ще ми говориш ти”, каза Димитър Георгиев.
Цигулката на Димитър попада в ателието като по филмите и също като по филмите добрите герои често остават анонимни.
„С мен се свърза едно семейство, което имаше една единствена молба – да погледна един инструмент, който е бил намерен след смъртта на техен роднина в неговия дом и да се погрижа този инструмент да се върне при неговия собственик. Всъщност така започна историята. Следата беше, че в калъфа имаше стара снимка, черно-бяла на Софийски солисти. Лъкът беше от български майстор”, разказа майстор лютиерът Андриян Андреев.
– Как реагира Митко Георгиев на вашето обаждане – изненада ли се? Моментът, в който той осъзна, че това наистина е неговата цигулка?
– По телефона, като се чухме, той ми каза – Абе, момче, ще ме разплачеш, което беше нормално. Това е един шок, но смятам хубав. Приятна емоция. Аз бях длъжен да изпълня обещанието, което дадох, да намеря човека, на който принадлежи инструмента и да го върна. Това е.
„Беше абсолютен шок. Такава история човек…такъв край никога не сме си представяли или сме предполагали, че нещо такова нещо ще се случи. И страхотно, че се върна при нас! Невероятен хепи енд на една кошмарна история, сподели Мила Георгиева.
Потънала в прах цели три десетилетия, забравена и несвирена, цигулката се нуждае от реставрация преди да се върне при своя музикант. Но анонимното семейство вече е щастливо, защото скоро тя ще бъде отново в онези ръце, които са създавали изкуство с нея.
– Искам това да се популяризира. Да не се говори, само че сме крадливо племе, а, че сме честни хора, каза Димитър Георгиев.
– Защо се развълнувахте?
– Случаят не е случаен. Жестът е уникален, че това се случва в България.
– Това не е просто инструмент за вас?
– Всичко е. Семейството ми е, като дете ми е.
– Кой е главният герой в този филм?
– Цигулката! Тя е главният герой. Сама по себе си историята има добър край и това е главният герой, аз нямам съмнение, казва Адриан.
„Според мен главни герои са хората, които върнаха цигулката. Аз съм виновникът за това, но жестът е голямо нещо”, допълни Димитър Георгиев.
И независимо кой е главният герой в тази история, едно е сигурно – сърцето на един музикант е щастливо отново.
Целият живот на 83-годишния Димитър Георгиев е свързан с музиката. Дори не си спомня кога за пръв път е държал цигулка в ръцете си. Като син на военен диригент, било логично да продължи пътя на баща си.
„Баща ми искаше да свиря на цигулка и започнах да свиря на цигулка. Частно. Не съм учил в музикално училище. Като завърших гимназия, постъпих в консерватория. Малко по-късно влязох в оркестъра на Софийската народна опера и там се зароди идеята да направим състав, подобен на Загребски солисти, който тогава беше много популярен”, разказа още Димитър.
Така, през 1962 г. Димитър Георгиев заедно с още 12 приятели от Софийската народна опера основават камерния оркестър "Софийски солисти", без дори да предполагат, че ще станат известни в целия свят.
„А 63-та вече имахме концерти. Първият концерт беше в зала „България” и оттогава непрекъснато свирим. Репетирахме преди 10 ч. сутринта или преди спектакъл. Имаше даже куриози сме правили репетиции зимно време в 5 ч. сутринта в зала „България”. Въобще любовта и ентусиазмът беше много висок.
Беше много тежко, но успяхме. Успяхме, благодарение на успехите си в зала „България”. Бяха залите пълни, бяхме много нашумели и хората много ни обичаха и така станахме камерен оркестър с постоянен диригент Васил Казанджиев”, каза още Димитър Георгиев.
– На какво се дължи успехът ви? Кое според вас ви държи заедно толкова дълго време?
– Любовта! Любовта към камерната музика, категоричен е Васил Казанджиев.
Връзката на Димитър с музиката предначертава пътя и на двете му деца.
– Вие ли насочихте дъщерите ви към музиката?
– Естествено, да. Жена ми беше бременна, аз пътувах с оркестъра и казах, че децата ми ще бъдат музиканти. Бях абсолютно убеден, че децата ми ще имат данни за музиканти. Това беше абсолютно убеждение за мен и въобще не съм се колебаел.
Димитър Георгиев прекарва 40 години от живота си като цигулар в камерния оркестър. До 2000-та година, когато се пенсионира.
– Какво е цигулката за вас?
– Нещо, което е неразривно свързано с мен, с живота ми. Целият си живот съм прекарал с цигулката си. Цигулката, трябва да имаш добро отношение към нея. Понеже тя ти дава всичко в живота и трябва да имаш съответното отношение към нея. Тя ми е създала живота. Децата, семейството, работата, отношението на хората към мен, известността ми. Всичко е свързано с цигулката.
– Казвате, че тя дава, а взима ли?
– Взима. Като я оставиш и не свириш, както аз вече 20 години не свиря, просто е съвсем друго. Друго е положението вече. Цигулката трябва ежедневен труд, ежедневно поддържане. Много е тежко. Трябва да се поддържаш много, за да си на ниво. Не се ли поддържаш, свършваш, като цигулар. Много отмъщава цигулката, ако я забравиш. Затова добрите музиканти си позволяват не повече от седмица почивка.
– Какво преживяхте за тези 40 години?
– Преживях най-щастливите си години в живота. Бяхме известни в целия свят, пътувахме. В България, целия свят, Америка, Япония, Австралия, Южна Америка, Китай, Индия, Бразилия… В целия свят хората са ни ставали на крака, викали са ни, то беше нещо невероятно, навсякъде по света. Аз съм плакал, когато сме имали успехи, след като свърши концертът и залата избухне в аплодисменти, тогава се насълзявам. Имали сме по 7-8 биса в Испания, в Америка…тези емоции…
И въпреки че от близо 20 години вече не се занимава активно с музика, той казва, че музикантът остава музикант до края.
– Музиката е призвание и след това е професия. Аз имах късмет, че работих целия си живот нещо, което обичам, а това е най-важното, да знаете. Това беше късметът ми. И децата ми това работят. Всичките сме в музиката. Не знам… около нас всичко е музика. Така ще бъде до края, докато мога да дишам.
– Като погледнете назад във времето, коя е най-голямата ви гордост?
– Най-голямата ми гордост? Е, това е Софийски солисти и децата ми.
– Щастлив човек ли сте?
– Да, щастлив съм. И с кариера, и със семейство. С успехи на семейството. Не мога да се оплача. Късмет.
– Особено сега и с намирането на цигулката, какво ще кажете?
– Винаги си намирам нещата, да знаете. Губя ги и ги намирам. Това беше най-големият ми късмет. Това да си загубиш цигулката и след 30 години да я намериш, беше….голяма изненада. Аз не я намерих. Тя намери път към мен. По незнайни пътища, но след 30 години дойде. В живота има и музика.
Царицата на инструментите ни отведе и в малката работилница на майстор-лютиера Андриян Андреев. Тя ни потопи в неговия свят и в тайните на едно изкуство, където парчето дърво говори и има свой собствен характер.
Андриян Андреев завършва тревненската дърворезбарска школа, след което се връща в родния Казанлък. Започва работа във фабриката за струнни музикални инструменти, но скоро разбира, че масовото производство е далеч от изкуството, което той иска да прави.
„Там останах две години, но не бях доволен от начина на работа. За мен лютиерството е повече от правене на инструменти. Лютиерството е изкуство. И всъщност на по-късен етап, когато отидох да уча в Италия 91-ва година, когато се срещнах лице в лице с инструментите на гениалните Страдивари и….големите италианци, когато попаднах в една среда, в едно училище, където ми преподаваха едни от най-добрите майстори лютиери в света, тогава някак си любовта се породи в мен към лютиерството”, сподели Андриян Андреев.
Така лютиерът прекарва пет години в италианския град Кремона, за да специализира. Работил е по строежи, чистил е офиси, помагал е в пицария. Чиракувал е в ателиетата на великите италиански майстори, където попивал тайните на изкуството. Казва, че животът не бил лесен. Но също така знае, че понякога човек трябва да мине по трудни пътища, за да сбъдне мечтата си.
„Аз отидох с една малка сума, трябваше да уча и да работя. Другият проблем беше, че оставих съпругата ми с дете на година и половина, така че имаше и трудни моменти. Но за миг не съм се съмнявал, че това е моят път”, категоричен е Андриян.
Вече 30 години лютиерът следва своя път. Ръцете му са създали вече над 100 изящни музикални инструмента. И не, лютиерството не е занаят. Лютиерството е изкуство, казва той.
– Моите инструменти се опитвам да ги чуя, още когато са парче дърво. Да чувам какво ми казва дървото, накъде ме води. Какъв е неговият собствен тон, какъв е неговият звук.
– Казвате, че дървото има характер?
– Да, абсолютно. Живо е. Дори отрязано парче дърво преди 100 години, остава живо и то реагира. Реагира на температурата, реагира на влажността, когато е използвано за инструмент, реагира на вибрациите, напрежението и отговаря. Да, отговаря.
За изработката на един струнен инструмент са нужни поне около 7- 8 месеца и се започва именно от парчето дърво.
По малко, по малко, от тези няколко парчета дърво, които ние сме подбрали предварително и сме ги чакали десетки години, започваме инструмента. Като разбира се ги слушаме и ги чуваме, и ги събираме помежду ми, така че накрая да излезе един добър инструмент.
– Кой е последният щрих?
– Последният щрих е настройването. Последното е настройването. И това е най-голямото очакване за мен, когато вече поставим душичката, поставим магаренцето, опънем струните и започваме да настройваме инструмента, тогава вече чуваме месеците труд какво сме направили.
Посещаваме ателието на майстора в момент, когато той започва изработката на нова виола.
– Ето сега например изработваме горната резонанса дъска. Подготвил съм вече и долната резонансна дъска, която ние наричаме дъното, която е от явор. Много благороден материал, с добри звукови качества. Това е груба обработка, след това скулптирането.
– Какво изпитвате с това почукване?
– Това е звукът, който издава дървото. Той ни подсказва акустични зони как да ги разпределим правилно. И трябва да чуваме дървото с почукване, трябва и да го усещаме докато го работим. Ето сега например ще ви покажа, като се работи, трябва да има специфичен шу, това е шумът, който се чува, когато се работи върху капака напречно по неговите жилки и годишните му кръгове. Чувате как звукът е остър, звучен.
След грубата обработка, следва и финото скулптуриране на дървото, ни разкрива лютиерът.
„Ето това е смърчът, както този, ето колко фино е. Има специфична форма. Той е вече ясен. Колко ясен звук има. Това е идеята – да е ясен тонът”, обяснява Андриян.
Паралелно с това, Андриян Андреев работи и върху реставрацията на цигулка от 81-а година.
„Сега работата е върху напасването на магаренцето. Всяко магаренце се прави за всеки инструмент строго индивидуално. То се поставя на това място и има строго индивидуална форма. Сега малко ще поработя и върху него. Магаренцето е от яворово дърво…много трудно се намира такова дърво за магаранце. То също трябва да е отлежало. Трябва да се чува този звънлив тон, когато пада върху твърда повърхност. Това означава, че то е качествено и добре ще превежда вибрациите”.
Лютиерът би разпознал всеки един от инструментите, които е създал. Вярва, че връзката му с тях остава, дори и след като музикалният инструмент излезе от ателието му. Една скорошна случка от Италия доказва това с пълна сила – той разпознава своя почти 30-годишна цигулка на изложение за музикални инструменти.
„Минавайки, аз погледнах към витрината с инструменти, която беше зад нея. Погледнах и казвам на съпругата ми. Тази цигулка е моя. И Мария казва – не, не е възможно. Помолих момичето да извади цигулката, но тя каза, че е невъзможно. Но й казах – а може ли, ако аз съм майсторът на този инструмент? – Ама как вие сте майсторът? – И всъщност се оказа, че наистина е мой инструмент, който остана в музея на училището, където учих. Аз я познах, без да я чувам.
– Как я познахте?
– Ами не знам, нямам представа как се случват нещата. Аз винаги съм казвал, че има неща, които са по-големи от нас и те ни дават знаци в подходящия момент, и съм чувал моя цигулка, без да знам, че е моя, но ми направи впечатление звукът, който беше много мой! И се оказва наистина, че е моя цигулка.
И именно, защото знае колко силна е връзката с една цигулка, която обичаш, той решава да реставрира тази на Димитър Георгиев преди да му я върне.
– Това беше един инструмент, който беше седял 30 години в кутия, не беше свирен. Инструментите са създадени, за да бъдат свирени. И аз съм сигурен, че тя нямаше търпение да бъде свирена, а пък, за да бъде свирена след 30 години, тя се нуждаеше от основни неща.
– Семейството, което ви върна цигулката, продължава да бъде анонимно, така ли?
– Да, да, но бъдете сигурни, че те са много щастливи от факта, че нещата се случиха по най-добрия начин.
Хубава емоция… това да видиш как един инструмент се връща там, където му е място…в неговото семейство, няма по-хубава емоция.
Изгубената царица ни среща и с Мила Георгиева – която от едно дете-чудо преди 30 години, днес се е превърнала в една от най-известните цигуларки в света, а тя разказва с музика, защото музиката е в кръвта й.
– Спомняш ли си кога за първи път хвана цигулката в ръцете си? Спомняш ли си детството си без цигулка?
– Ами не, почти не. Аз започнах доста рано, на 4 годинки и половина, но сестра ми си спомням, че свиреше. И аз много исках, естествено като второ дете, да правя това, което сестра ми правеше и занимаваше. И започнах с молив, и свирка и го слагах като цигулка и имитирах, че свиря.
Така, детството на Мила минава в концерти. Веднъж забелязали таланта й, тя става известна като детето-чудо, покорило целия свят.
„Никога не се замислям за това, честно да ви кажа, защото като дете не съм го мислила, сега също не го мисля. Отдаваше ми се лесно цигулката, обичах да го правя, не изискваше огромна усилия от моя страна и това беше най-естественият път за мен. За мен това не беше нещо ненормално. За мен това беше моят живот. И се чувствах достатъчно… не съм се чувствала толкова различна по някакъв начин”.
Още на крехка възраст следват многобройни световни турнета заедно със "Софийски солисти", получава и редица награди от международни конкурси.
Днес не смята, че тази съдба е ограбила детството й.
„За мен цигулката беше моят свят, където имаше фантазия, където можеше всичко да се разказва, приказки, игри, всичко можеше в този свят да се сподели. Тъй като тогава нямаше много други неща. Това е различното в света на днешните деца. Въпреки че имах този ангажимент, имах време да скучая дори. Това беше фантазия, това беше светът, в който ставаха неща… цигулката”.
Когато е още на 9 години, Мила получава покана от легендарния цигулар Минчо Минчев – да свири рамо до рамо с него на концерт. Това е преломният момент, когато детето-чудо вече знае кой е нейният път.
„При всички случаи беше огромна отговорност, отговорен концерт за мен, защото Минчо имаше невероятно име. Най-добрият български цигулар, с кариера. Действително той като ме покани да свиря с него, беше голямо уважение за мен, но и голяма отговорност! Имам спомени, от това, че да, трябва да се представя добре, ще бъда до него. Той трябва да ме хареса, публиката трябва да ме хареса”.
На 13-годишна възраст Мила напуска България, за да се учи от най-добрите. Завършва най-престижните музикални училища в Ню Йорк и Лондон.
– Музиката за теб какво е?
– Всичко. Всичко! Дори като не свиря, а само слушам, то влиза дълбоко в мен. Цигулката ми е…тя ми е като миенето на зъби сутрин. Тя е такава, не е само професия…това е една нужда, която изпитваш. Всеки ден да имаш допир до този инструмент. Това е начинът, по който изразявам емоциите си или преработвам неща, които са станали в живота ми. Не можех да си представя, че няма да го правя.
– Ако трябва да изсвириш любовта, как ще звучи любовта на твоята цигулка?
– Ще се опитам звукът да говори на сърцата на хората, защото няма думи в нашето изкуство и звукът, цигулковият звук, който наподобява човешкия глас, и който идва отвътре, чрез звука да докоснеш сърцата на хората и да изразиш любовта.
Днес Мила е първи концертмайстор на Симфоничния оркестър на радио Щутгарт в Германия. Свири на цигулка "Страдивариус" от 1703 г. и продължава да жъне успех след успех.
– Кой е най-големият подарък за един музикант?
– Приемането от публиката. Аплодисментите. При всички случаи създават едно чувство на удовлетвореност. Пълна зала. Това, че хората си ги докоснал.
– Цигулката понякога отмъщава ли си?
– Може би, ако я зарежеш на тавана, ако я оставиш на тавана и не я поглеждаш. Тя е като истински човек, със сърце, с емоции, тя иска да бъде в контакта. Тя първо може да си отмъсти като не звучи толкова добре и в същото време ти се затрудняваш, че тя не те слуша. То това е една взаимна… като олицетворен предмет. И една цигулка се развива заедно с човека, който я свири. И ако не я поглеждаш, ще ти отмъсти.
– Взе ли ти нещо цигулката? Дала ти е много, взе ли ти нещо?
– Може би това чувство, че просто ей така лекомислен да си, много трудно ми идва. Според мен тази отговорност, която винаги чувстваш, да не я оставиш тази цигулка на тавана и за да я оставиш…изисква огромно усилие. Не я оставям лесно и част от мен е ,защото тя ми е отнела тази лекомисленост. В същото време имам и тази нужда, да не мога да я оставя.
– Като погледнеш назад в годините и като се погледнеш сега къде си, за теб кое е най-голямото твое постижение в живота?
– Радвам се, че съм успяла да имам личен живот, за който съм много щастлива. Имам деца, прекрасно семейство. Имам професия, цигулка Страдивариус, един феноменален инструмент, за който толкова много музиканти само мечтаят да се докоснат. И кариера, с която съм доволна.
И въпреки че Мила отдавна не живее в България, тя обича да се връща в родината. Не само заради семейството си, но и заради онези хора, които обичат музиката й.
Именно в един такъв есенен ден в Пловдив, часове преди неин концерт, майстор лютиерът Андриян Андреев се срещна с Димитър, за да му предаде изгубената преди 30 години цигулка. Вече реставрирана и готова за нов живот и за нова музика.
„Адрияне, страшно си я направил бе, тя си е хубава цигулката. Лакът беше паднал. Супер е.Ново магаренце, нова душичка”, радва се Димитър.
– Какво е чувството да я държите след 30 години?
– Не знам, не мога да си го представя. Усещането е страхотно. Много съм свирил на нея, ама сега ще свирят дъщерите ми.
Ето защо, именно Мила е първата, която изпробва изгубената цигулка, а часове по-късно виждаме Мила да изнася поредния си концерт, който отново вдига залата на крака.
– Най-големият ти подарък за теб днес тук?
– Цялото ми семействто е тук. Мама, татко, децата ми. И едно много хубаво събитие – цигулката на татко вече е тук! Паметен ден! Запълнихме всичко, каза Мила.
– Сега щастливо ли е сърцето на един музикант?
– Мноого, много. Толкова е щастливо от всичко, което се случи тази вечер.
– Кой е главният герой?
– Главният герой са хората, предали цигулката на лютиера. Аз така си мисля. За морала на тези хора. Доброто е главният герой в тази история. Доброто, да.
И независимо кой е главният герой в тази история, едно е сигурно. Въпреки дългите раздели, които често ни поднася животът, в него винаги ще звучи музика и винаги доброто се крие някъде там зад ъгъла.
