Преди повече от 12 години Илиас Бараки тръгва с по-малкия си брат Сами, братовчедите и леля си по дългия път от родния му Кабул в Афганистан към живота в Германия. Тръгват към по-богат и по-добър живот с големите му братя, които ги чакат там.
„Една вечер лягам да спя и виждам баба ми как ми оправя дрехите към 1 часа вечерта дойде братовчед ми да ме събуди. Стана и тръгнах, даже не казах „довиждане“ на баща ми“, спомня си Илиас Бараки.
От Афганистан пристига в Турция. След това за Гърция, а от там влиза в България. Крайната им точка е Германия.
„Стигаме до летището. Минаваме всички проверки освен последната, на която се проверяват паспортите. Гледа се снимката, лицето и те казаха, че нещо ги съмнявам. Казаха ми да кажа нещо на немски, но аз не знам немски. Бяхме на летището една седмица , след една седмица ни преместиха в бежански лагер във Овча Купел и след това ни викнаха на разпити. Накрая леля каза, че тя не ми е майка, а ми е леля, че баща ми е в Германия с другите ми братя. Викнаха леля да ѝ предложат ние да останем тук, държавата да се грижи за нас, пък те да си ходят. И тя се съгласила - тя какво да прави, има документи, какво да прави тук? Тя ми каза че след три дни и ние ще сме в Германия. Казваме си „чао“. Тези три дни станаха седмица, месец, година, две. Вече караме 12, мисля или 13 години“, казва младежът, който сега е на 19 години.
Илиас Бараки и брат му остават в България. Държавата поема грижата за тях. Снимките от тяхното детство са няколко – все пред стените на социалните домове, в които живеят. Сега по-малкият Сами е в приемно семейство, а Илиас в преходно жилище в столичния квартал „Овча купел“.
„Има деца, които излизат от закрити институции. Има деца, които са изведени от семействата, по различни причини. През изминалата година преминаха украинци, афганистанци, сирийци. Аз призовавам хората да си представят какво е момче на 7 или 9 години да пресече това огромно разстояние от Афганистан - през какви държави, за да дойде в България, да заживее тук, да се адаптира и в крайна сметка да стане полезен член на обществото“, коментира Александър Малински, директор на преходното жилище.
Илиас и брат му пристигат с една торба дрехи. Не ги подреждат в гардероб 12 месеца, защото очакват, че някой ще дойде да ги вземе.
„Първите вечери ни беше страх да излезем от стаите, защото не познаваме никой. Седяхме и си говорихме. Имахме пластилин и го бяхме направили на една голяма топка, която си подавахме един на друг. Те ни носеха ядене, защото ние не искахме да излизаме. Аз имах тетрадката където писах дните - колко дена съм там. Една година стана и си казах – „ясно, няма да станат нещата толкова лесно“.
Елена Александрова днес е скрила голяма част от първите си рисунки зад гардероба в стаята си и не желае открехва вратата към тях. Преди 4 години преходното жилище в „Овча купел“ става неин дом. Отношенията в семейството ѝ са толкова сложни и я нараняват толкова силно, че тя сама търси социалните служби за помощ.
„Елена има трудна семейна история и тя успява да се справи с нея. Докато Илиас е раснал без роднини и близки, тя реално трябва да се справи с роднини и близки, които не са от най-подкрепящите. Но пък в крайна сметка тези трудности каляват характерите“, обясни Александър Малински.
„Тези деца по принцип са по-емоционално нестабилни. Те са преживели много трудни моменти и при тях го няма спокойствието и увереността, което имат обикновените деца. Те са много чувствителни, имат огромна нужда от любов, внимание, от специално отношение. Защото колкото и да се стараят хората от персонала, те не са тяхното семейство, но често в техните семейства средата наистина не е подходяща“, добави Ива Михайлова от посолството на Малтийския орден.
Елена и хората, които сега се грижат за нея, не говорят за конкретните измерения на изпитанията, през който е преминала преди преходното жилище.
„С две думи - много объркан живот. Общо сме 6-7 деца от майка ми. Баща ми има две, но от другата му приятелка, която вече не му е приятелка. Там е много объркано просто. Не знам с какво се занимава. Като го викнат някъде на работа ходи, иначе си няма сериозна работа. Майка ми ,тя нищо не работи. Сега нали е в майчинство и отдавна не ходи на работа. С майка ми съм живяла до 6-годишна възраст. После с баща ми и втората му жена. Не се разбирах с баща ми, започнаха едни скандали и с неговата приятелка. Навърших 15 години през март и дойдох“, споделя Елена.
Животът на Илиас също е белязан от спомена за трудните отношения в семейството му и скандалите между майка му и баща му.
„На нея ѝ писна, защото с баща ми се караха непрекъснато. Реши, че не може да издържи повече с това нещо. И една вечер си бяхме легнали абсолютно всички. Тя влезе, взе кибрит и каза: „ще направя чай“. Както ние лежим и през прозореца гледаме - нещо гори. Всички изскочиха - братята ми, баща ми, съседи. Не можеха да я изгасят с вода, баща ми взе едно одеяло и я гушна. Беше изгоряла цялата. Тръгнаха за болницата. Един път отидох да я видя - само очите ѝ се виждаха. Това беше, което помня, когато я видях за последно. Баща ми ми е казал, че тя е правила чай и се запалил шала, а от паника и роклята. Може би тя го е направила нарочно, защото се виждаше, че тя не издържа. Всеки ден с баща ми се караха, на нея й беше писнало“, обясни Илиас.
През тези 12 години, които е в България, Илиас живее с напразната надежда, че ще бъде отново с баща си и братята си. Обещават му, че ще вземат него и брат му Сами в Германия. Но това никога не се случва.
Дълго време и Елена пази напразната надежда, че все пак ще живее с близък човек. Много иска, но така и не ѝ се случва да бъде с незрящата си баба:
„Като дойдох тук ме излъгаха и казаха – „след един месец ще дойдем да те вземем“. Аз исках да си живея при баба ми. И един месец стана цели 4 години вече. Никой не дойде да ме вземе. Казаха ми, че няма как, понеже има дело за настаняване. Аз свикнах с хората тук и реших да си остана и да си поема аз живота, колкото и да беше трудно“.
„Общо взето забравих за миналото, като си живея своя живот и сещам се за баба ми. Тогава не говорех с баща ми, сега говоря със него, оправихме си отношенията. И със майка ми тогава не говорех, но вече говоря и с нея“, казва Елена.
„Всички прояви, които ги имат останалите тийнейджъри, ги имат и тук - емоционални реакции, съпротива да се свърши нещо, ревност един към друг, някой път има и нерегламентирани излизане. Тези млади хора минават през труден период, който ги прави раними, реагиращи гневно на всяка несправедливост – когато от тяхната гледна точка изглежда като несправедливост“, обясни директорът на преходното жилище.
Илиас в момента работи като оператор в Софийски планетариум. Посреща посетителите и пуска прожекциите.
Елена работи в италиански ресторант.
„Това ми е първата работа честно казано и просто първоначално някой неща бяха много странни - как се правят пастите. Сутрин като дойдем трябва да видим хладилниците с месата, да измием калмари, пържолите също трябва да се измият, да се подсушат. И после започваме заготовки лук, лимони трябва да си нарежем“, обясни тя.
През миналата година почти 2000 момичета и момчета са живели в центрове от семеен тип и преходни жилища, сочат данните на Социалното министерство. 725 са излезли от институциите – някои са се върнали в семействата си, други са осиновени или са навършили възрастта, в която трябва да си тръгнат. През тази година Елена и Илиас също ще бъдат записани в статистиката на тези, които са излезли от социалните услуги.
„Елена е бяла лястовица, защото тя успешно премина този праг на започване на работа. Задържа се на работа година и два месеца, което и за нормален 18-годишен човек мисля, че е добро постижение, камо ли за дете от дом. Освен това тя не е напуснала училище, учи се успешно, иска нормално да излезе под наем, не е забременяла - това са все неща, които на нас ни звучат странно, но за техния свят това са много добри постижения“, коментира Ива Михайлова от посолство на Малтийския орден.
В мечтите си за бъдещето и Илиас се вижда в кухнята на ресторант - свой собствен, афганистански ресторант. Споделя, че още в Афганистан готви с баща си:
„Когато спя си ги мисля тези работи, какво ще стане с мен за в бъдеще, може би си го представям си хубавите неща, че ще се оправим, защото нали имам приятелка, тя ще ми помогне също, няма да съм сам. Представял съм си много неща, примерно да имаме апартамент, в който има хол, баня със вана, кухнята да е лукс“.
Илиас и Елена сега виждат живота си заедно. След като тръгнат от преходното жилище, държавата вече ще ги възприема като пълноправни граждани – не е предвидена специална грижа за тях, могат да кандидатстват за социална подкрепа, както всички останали, които имат нужда.
Как тези момичета и момчета се справят като пълноправни граждани – институциите не проследяват. А накъде ще продължат Елена и Илиас след живота си в инститиции – зависи от тях и посоката, която ще изберат в кръстопътя на своето бъдеще.
