Брадата е за ролята в новия ми филм, смятам, че персонажът, който играя, опитва да се скрие от нещо и си създава маска, зад която би могъл да се скрие. Чуствам се неудобно в интерес на истината, но брадите са мода в момента. Това каза в интервю за "Тази събота" Антонио Бандерас.

Снимаш филм в момента България – Security. в Кое беше най-голямото предизвикателство за теб, играейки тази роля?
Да разбера героя, който играя. Да разбера контекста, в който е поставен и отношенията, в които се развива в филмът. Основната връзка, която създава, е с малко момиче на 10 години. И двамата герои чувстват липсата на своето семейство, тъй като нейните родители са били убити, а моят герой, който е бивш пехотинец на Съединените щати, страда от пост-травматичен стрес, решава да не допуска семейството да е част от живота му в този конкретен момент, докато не реши своите проблеми. Срещаме се във време, което ще промени живота и на двама ни. От тук започва историята в филма.

Имаш толкова успешна кариера. Участвал си в множество добри филми. Все пак кога започна да мечтаеш да бъдеш актьор?
Киното не беше моята мечта – беше театърът. Театърът беше моята младежка страст.

Кога започна? Помниш ли първия път, в който си гледал театър или си играл?
Моят баща и моята майка ходеха много често на театър в Театър Сервантес в моя град Малага и особено, когато идваха гостуващи трупи от Барселона. Помня, че в разгара на сезона взеха мен и брат ми. Аз си мислех, че това е един красив ритуал на нашата цивилизация, в който една група хора имат възможността да разкажат история на друга група от хора.

Свързва ги споразумение „ти ще ме слушаш, а аз ще ти разкажа история, която ще ти разкрие дълбочината и комплексността на човешката природа”. За мен това беше магия, докато не дойде моментът, в който за мен не беше достатъчно да съм просто част от публиката. Трябваше да скоча от другата страна на огледалото и да се превърна в нещото, от което се възхищавах.

Смятам, че съм актьор, заради другите актьорите. Аз се възхищавам на работата на актьорите. Като децата, които никога не спират да играят, просто играят, играят и играят. Ти разбираш, че нашата професия служи на различни цели. От най-фриволна комедия, която ще те разсмее и ще се почувстваш добре до онези сложни филми, които рефлектират върху човешката ни същност.

Това беше началото за мен, след което започнах в училище. От училище отидох в Националната академия за драматични изкуства в Малага. Там започнах да участвам в театрални групи и се преместих в Мадрид и започнах да работя за Националния театър, където работих в продължение на 5 години. Един ден мъж на име Педро Алмодовар дойде да види една от пиесите и той просто ме нае да играя в един от неговите филми и така започнах да играя във филми.

Родителите ти подкрепиха ли те, когато реши да станеш актьор?
Не бяха много щастливи от този факт. Не, защото...Знаете, за комиците и актьорите се казва, че принадлежат към един друг свят...Всъщност, по ново време в Испания не се гледаше с добро око на актьорската професия. За актьорите се казваше, че са хора от „нисша класа”...После демокрацията дойде и изведнъж начинът, по който обществото гледаше на актьорите, актрисите и режисьорите изцяло се промени.

И всъщност обществото видя, че това са много примерни хора, че това са артисти, които се опитват да живеят зад сценариите, книгите, картините. Хора, които се опитват да направят хроника на времето, в което живеят. И така тези хора започнаха да бъдат възприемани по коренно различен начин. В началото не, но в последствие те бяха много доволни.

Щастливи, разбира се.
Когато започнаха да помирисват успеха. (смях)

Спомняш ли си първия път, когато стъпи на сцена? Помнш ли чувството, миризмата? Каква беше твоята роля?
О, Боже мой. В началото усещането беше страх. Огромен страх само от качването на сцената. Много повече се наслаждавах по време на репетициите, отколкото, когато играехме пред публика. Репетициите бяха много красиви, защото си стоях в моя балон и нямаше много хора, които да ме гледат. Само режисьорът и колегите актьори. Но пред публиката беше някак си...започваш да разбираш колко е трудно да бъдеш актьор. Учиш се да преодоляваш себе си.

Някога забравял ли си реплики, спъвал ли си се на сцената? Имал ли си някакви малки инциденти?
О да, много пъти. Дори като професионалист. Спомням си на един път на Бродуей, докато играехме в един мюзикъл, който всъщност беше много успешен. Беше награден с Тони, всички бяхме номинирани. И си спомням, денят на представлението беше много труден. Никой не се провали, мина нормално. Но сега...знаеш, ти също си актриса и разбираш.

Ако не си се паникьосал на сцената - много трудно публиката би разбрала. И помня, че започнах да изпълнявам една песен на Бродуей и напълно забравих думите. Но аз не се паникьосах, просто си седях там, момичетата от хора пееха своята част и аз само посочих към един много млад 9-годишен актьор, който играеше мен на 9 години в пиесата, и аз само го посочих, заиграхме се, после хорът продължи и никой не разбра. Хората си мислеха, че това е част от сцената. Но такива инциденти се случват постоянно в театъра.

Няколко въпроса за Алмодовар. Как се работи с него? Кое от работата с него ти харесва най-много?
Много е трудно.

Трудно?
Да. Алмодовар е много изискващ режисьор. Той има много ясна представа за това какво иска. Той води всяка част. Знае какъв цвят иска да са стените, какви да са дрехите и костюмите на актьорите, гримът, прическата. Той държи всичко под контрол. И всъщност това, което той прави е...Има период на репетиции с него. Той обича репетициите. Знам, че режисьорите не обичат да репетират, но той обича.

Той не иска да използва сцени, които не са били подходящи за теб преди. Той не иска да се повтаряш. Иска твоя нова версия. И това е много болезнено, защото той напълно разрушава всичко, което си направил досега по един много груб начин. Той казва „Не, не, не прави това. Знам, че ме лъжеш. Може би това е по-зле за теб, но не работиш по героя. Трябва да изградиш един напълно нов герой”.

И ти се чувстваш гол, напълно гол. Не знаеш какво да използваш. Трябва да създадеш едно ново „ти” и това е много болезнено. Но накрая резултатът е много впечатляващ, различен от всичко, което си правил досега. И след като си страдал в продължение на 3-4 месеца докато се снимал филма и видиш резултатите си казваш: Е, това е страна от мен, която дори не знаех, че съществува. Нещо ново”. Така че той просто отваря врати за следващото „ти”.

Добре. И след това заминаваш за Америка без дори да говориш езика.
Точно така.

Какво беше това за теб? Как направи първия си филм, как научи репликите?
Учих ги фонетично. Учих ги, както се учи песен. Но те поеха риска. Не знам как поеха риска, но го направиха, защото...Първото интервю, което имах беше с Арни Глимчър, който беше режисьор на Кралете на Мамбото. И така, отидох в Лондон за интервюто с него и някой му беше казал, че говоря английски.

Така, че бях „продаден” по време на една вечеря с един много елегантен, много възпитан мъж с добри маниери. И той просто си говореше с мен, а аз се преструвах, че съм много срамежлив, за да не говоря много.

И накрая на вечерта казах „да, разбира се, мога да се справя с това”. Това беше единствената реплика, която знаех. Той, разбира се, знаеше, че не говоря английски. Той ме заведе в Ню Йорк и ми каза „добре, ако можеш добре да научиш репликите си на английски фонетично ще направим тест. Така ще видим дали имаш капацитета да изиграеш тази роля”.

И аз отидох в Ню Йорк, за три дни научих репликите и ме тестваха с друг актьор. После ме избраха да играя във филма и си помислих „Това е страхотно. Това е нещо, което мога да кажа на внуците си един ден, че съм играл в Холивуд”. И после се върнах обратно в Испания, но те ми се обадиха отново.

След това снимаш много филми, докато идва моментът да озвучиш "Котаракът в Чизми". Невероятен, секси глас. Как се почуства, когато ти се обадиха за тази роля?
Полудах, защото...Сравни я с историята, която току щи ти разказах. Аз пристигнах в Америка без изобщо да говоря езика. И изведнъж ми се обаждат само заради гласа ми. Какво се случи през това време? Много е важно, във всички аспекти от живота, но в актьорската игра е важно, че актьорите се определят от тяхната личност. И по някакъв начин моят акцент, моят английски глас стана част от моята личност.

Спомням си, когато с Том Ханкс снимахме Филаделфия, той дойде при мен един ден и ми каза: Антонио, прави каквото искаш в живота си, но не губи акцента си. Много е готин и хората ще те разпознаят по акцента ти. Разбира се, ще те ограничава по някакъв начин в ролите, но пък ще ти даде друго...И така дойде "Котаракът в чизми".

Забавно е, защото когато Джефри Кат, собственик и президент на "Дриймуоркс" дойде при мен да ми предложи ролята на „Котаракът в чизми” и режисьорът ми каза: Ние искаме малко глас от теб с твоя акцент, но да е тънък, защото котаракът е малък.

Аз казах – не, ще се радвам да направя котарака с голям глас. Опитахме. И аз му дадох глас, много по-голям от самия него. Започнах да говоря така.....И с тялото на малко коте стана много смешно. Защото какво е комедията? – ритъм и контраст! Така че, ако сложиш силен, плътен, глас на малка котка - това разсмива, ако говориш с (имитира писклив глас) това е нещо, което сме виждали стотици пъти. Контрастът, който направих, е все едно този котарак не се е виждал никога в огледало. И той всъщност не знае колко е малък. А наистина е много малък.

Твоите фенове карат ли те да произнасяш реплики от „Котаракът в чизми”?
О да, понякога.

Имаш ли си любима реплика?
Не, но знаеш ли какво се случва понякога, когато има майки с деца, случвало ми се е няколко пъти в Ел Ей. В някой магазин ме поглеждат, казвайки на децата си: Виж , това е котаракът в чизми. И децата ме поглеждат и казват: Не, това е просто някакъв мъж. А други пък казват: „Не, това е Зоро, не котаракът в чизми”. Но когато им кажа (синхрон: Puss in boots”) като котарака, това вече им звучи познато. Забавно е да го правя за деца, защото са много искрена публика. Децата не могат да крият и лъжат. Когато не харесат нещо, започват да мрънкат и си тръгват от киното, но котаракът в чизми е нещо, което е близо до тях. Забавно е.

Ти си късметлия, снимал си с едни от най-красивите, талантливи и вдъхновяващи актриси в света.
Да. Така е!

Анделина Джоли, Салма Хайек, Мелани Грифит, Катрин Зита Джоунс, Дарил Хана, Мадона, Дженифър Лопес, Мерил Стрийп. И това не са всички. На коя се възхищаваш най-много?
Всички. Всяка от тях има нещо специфично, уникално. Не знам, не бих могъл да кажа една определена. Мелани Грифит е жена, с която, освен че съм прекарал 20 години от живота си, много харесвах като актриса още преди да я срещна. После първата ни среща беше на снимачната площадка във филм, в който си партнирахме.

Но, осъзнах колко талантлива наистина е тя, когато я режисирах в „Крейзи Алабама”. То е като да подкараш Ферари – мноого е добро и е много лесно, защото е добро. Бих казал, че Мелани е от тези актриси, които винаги са ме впечатлявали. Тя без съмнение е най-добрата актриса, играла в комедиите през 80-те и 90-те. Това, което харесвам в актьорите като цяло, когато си вярват е усещането, че не се играе. И тя има този капацитет, да забрави за камерата, да забарави за всичко около нея. Тя не е себе си - а героинята.

Колко трудно ти е с любовните сцени?
Ами зависи. Има различни ситуации. Ако има добра химия между актьорите, малко чувство за хумор, не се взимаш на сериозно, в края на краищата, това е работа, така че трябва да целуваш и докосваш тялото на някого. Гол или полугол. Забавно е винаги, когато ми задават този въпрос, но никой не ме пита как се чувствам, когато убивам някой във филм.

Е, как се чувстваш?
Странно, хаха. Пак е нещо, което правиш и знаеш, че не е наистина, а е игра. И правенето на любов в киното също е игра. И ако другият човек е много нервен, то ситуацията малко се усложнява. Но като цяло в тези сцени, сетът е празен, камери, ти и човекът, с който снимаш. Другите напускат от уважение. Обикновено тези неща са много контролирани и не са особено секси, честно казано.

Работа е, че трябва да мислиш за позицията на камерата, на осветлението, ако идва оттук, то трябва да обърнеш момичето тук и тя трябва да те обхване и някой казва: О, внимавай, тази светлина се вижда или потта и това, и онова.. има толкова много елементи, които са включени, а ти трябва да се концентрираш напълно в сексуалния аспект и да го направиш да изглежда правдоподобно.

Аз интервюирах Салма Хайек, с която си снимал много и тя ми каза чудесни неща за теб. Каза, че си и като брат, като част от семейството.
Да, вярно е. Направихме филм, който беше много добър старт и за двама ни – "Десперадо". В него изгря един вид моята холивудска звезда, за нея също беше така. Така че и двамата бяхме в една и съща позиция, главите ни бяха пълни с мечти и бяхме готови за голямата си хапка от Холивуд и успяхме.

Животът ни събра отново и във втория филм за Десперадо с Джони Деп, както и с Котарака в чизми...освен това тя е скъп приятел. Ако трябва да я питам нещо, взимам телефона и се обаждам и казвам: "Имам нужда от това или онова". Тя е страхотна дама, има много сила в себе си и е добра актриса и най-вече боец. Точно това е тя – боец. Въпреки всичко и всички.

Знам, че нямаш много време и ще продължа...знам, че това е четвъртият ти път в България?
Да, това е четвъртият ми филм, който снимам в България.

Вероятно се чувстваш като у дома си вече.
Да. Така е.

Какво мислиш за екипа, за хората и за страната ни?
Бих искал да имам по-обстойно мнение за страната ви по отношение на архитектура, но нямам време. Това е истината. Опитват се да ме изведат, но съм много зает. Има усещането за семейство в студиото, с някои от хората в българския екип съм работил и по другите ми филми, снимани тук. Изключителни професионалисти са, достойни за уважение от моя страна. Работят достойно и осъзнават важността на това, което имат тук и умеят да го ценят.

Така че по някакъв начин това, което се случва в снимачния екип е умалена картина на това, каква е страната. Защото има ралични типове хора - електротехници, дърводелци, художници, гримьори, хората, свързани с продуцирането. Има различни измерения на професионализма. Така че по някакъв начин това дава представа. И ако представата за България ми е породена от впечатлението ми за екипа, с който работя, то тогава е много добра.

Това са хора изпълнени с много мечти. Чудесни работници. И хора, които знаят, че зад жертвите, които правят и потта, която се лее, стои възнаграждението. Аз харесвам това и се чувствам много приятно, идвайки тук и се надявам, че няма да е последният път. И знаеш ли какво бих искал – да дойда тук да режисирам. И ако мога да изляза от пределите на студиото и да снимам на различни места в България.

Защото разбирам, че страната ви е наистина много красива. Трябва да призная нещо. Обичам сутрините напролет. Снимахме "Аутомата" през пролетта и много се забавлявах, защото терасите са отворени, хората са навън, във въздуха се носи едно особено усещане, което много харесвам. Така, че трябва да се уверя, че следващият филм, който ще снимам тук ще е напролет.

Чух, че филмът ще бъде за Пикасо. И ти ще играеш Пикасо.
Много е вероятно. Но срещаме много трудности, защото режисьорът Карлос Аура. Всъщност преди две години, докато снимахме "Аутомата", той беше награден тук, в България и се видяхме тук. Но да, той иска да направи филма на френски и на испански. И това не е екшън филм. Така че, за да финансираш един филм, който не е англоезичен и в него няма оръжия, а просто историята на един художник е сложна задача. Не е много лесно в наши дни. И не трябва да забравяме, че все още излизаме от кризата и пазарът е много страхлив. Парите са винаги много страхливи. Така, че ще видим, все пак винаги има възможности. Все още търсим някой, който да се влюби в сценария толкова, колкото ние се влюбихме.

Страхотно. Благодаря ти. Може ли да кажеш няколко вдъхновяващи думи за финал на нашите зрители.
Ще кажа това, което винаги казвам, че се надявам да ги видя в киносалоните. Това е красиво изкуство. За съжаление, виждаме, че то се променя, но това, което никога няма да се промени е възможността да бъдат разказвани истории. Без значение дали в театъра или през телефона, на големия екран или на компютъра. Това истории да бъдат разказвани никога няма да се промени, така че ще ви очаквам там – във филмите, както е винаги.