Преди 20 години иконописците Антония и Димчо решили да избягат от градската суета и заживели в Гостилица – малко село, сгушено в полите на Стара планина, в Габровския балкан. Там са отгледали и тримата си сина – Петър, Теодоси и Йоан.

Преди броени дни, любовта им навърши Христова възраст. Вече 33 години те рисуват, творят, създават изкуство и живот заедно.

Любовта между Димчо и Антония пламва през 79-та, когато се срещат в техникума по електротехника в Горна Оряховица.  

„Трябвало е да бъда в това училище, за да се срещна с нея, на едно екскурзионно летуване в Банско в теснолинейката, разказахме си душите общо взето за няколко часа, докато пътуваше тази теснолинейка”, спомня си Димчо Димчовски.

Димчо и Антония са иконографи – изписват икони. Той се занимава с това от 85-та, тя се присъединява по-късно.

„Тя завърши обезобразително изкуство във Велико Търново, така нареченото обезобразително изкуство и скулптура, но освен плакетите за дипломната работа, май със скулптура не се е занимавала”, казва Димчо.

Антония и Димчо не броят иконите, които са изписали и затова не знаят на колко точно изображения на светци са вдъхнали живот през годините.

„Много хора обичат да казват – аз имам там, там, там – ми не знаем къде имаме, просто не знаем, на всички континенти имаме икони- По-важно е иконите да са при вярващи и добри хора, а не къде са точно като географско разположение”.

Работят в традиционния византийски стил. Казват, че изписването на икони е интимно дело - рисуват само когато са сами и в подходящо настроение.

„Иконата създава духовна радост. Това не е удоволствие, това не е кеф. Това е нещо съвсем друго”, разказа Антония.

Понякога изписват иконите заедно. Както всяко изкуство, и това си има тънкости.

„Денят започва с молитва. Особено така като почнеш определена икона на определен светец, винаги така си върви молитвичката. Просто не спираш да се молиш когато усетиш необходимост”, каза Антония.

„Преди да се започне една икона, задължително се чете житието на светеца. От житията, прочетени по време на работа, излизат невероятни детайли. Сякаш самият светец ги прочита и ти насочва вниманието към тях”, обяснява Димчо.

Казват, че усещат силите на светците, които изписват.

„Присъстват, дали ще е като повей на крило, когато е много тихо и спокойно – въздухът сякаш се разклаща – дали ще зазвънти камбана в ушите изневиделица без нищо да се случва, дали ще са други знаци, знамения и поличби”, допълва Димчо.

В работата си Антония и Димчо възраждат древни декоративни техники, например гранаре и гратаре – гравюра върху злато.

Димчо обяснява, че гранаре е когато се изтеглят линиите, гратаре е когато с върха на иглата се правят точки  и се получава игра на златото.

Използват най-различно дърво за иконите. И работят само с благородни материали – злато, перли, скъпоценни камъни. Направата на икони е царско изкуство, обяснява Димчо.

След графията, върху дъската се нанася полимент – вид червена глина. После идва ред на позлатата.

Зимните месеци Димчо и Антония ще изкарат между четирите стени на ателието си. Ще изписват вече готовите икони, заедно.

– Как храните любовта?

Антония: Как? В битки.

Димчо: Както винаги е било. Ще излъжем, ако кажем, че не се караме, че няма скандали.

Антония: Връзката постоянно се развива – няма значение на колко години е – дали е на 5 на 10 на 20 на 50. Най–малкият син, много ми е любимо – като рисувахме иконите той заставаше между нас на масата и винаги целуваше готовите иконки. И седеше и все ни питаше – мамо, тати – кога човек умира. И много ни беше трудно как да тръгнем да обясняваме на 3-4 годишно дете, как да го кажем, по какъв начин – и той каза – а, аз знам кога умира човек. Ние добре, много се изненадахме: „Кога умира човек”. Ами като му свърши любовта, и си е точно така. Свърши ли ни любовта, ние за какво да живеем. Нямаме място тук.