Един филм от преди 13 години влезе в сърцето ми и остана там. Филм за живота на обикновен свещеник от Родопите, избрал да служи на душите на хората.
"Една истинска родопска история", 2010 г.
Впечатлих се от смелите крачки на уморените му крака по дълги и прашни пътища. От едрите ръце с изпъкнали вени, държащи ключ, не просто към храм, а към вярата. Хората от родопските села, в които той служи половин век, го смятат за светец. Но след смъртта му, той не е официално провъзгласен за такъв. Запитах се какви хора наричаме днес светци и има ли ги все още сред нас? И тръгнах към тези села, за да говоря с хората, да чуя думите им за него.
Из "Една истинска родопска история", 2010 г. | Автор: Антон Хекимян
"Всеки човек си има своя роля на този свят. Господ ми е дал ролята свещеник. Ти отговаряш за душите на всички хора като ги слушаш, то малка ли е работа?!"
- отец Атанас Аролски, с. Хвойна.
Тихото родопско село ни посреща с пронизващите звуци от чук и длето. Те ни отвеждат до дома на един от най-добрите български скулптури. Близо 20 години той твори и живее със семейството си зад граница. Днес отново е у дома.
"Само на 20 метра от тук има един стар орех, който не си знае годините и всъщност от един от неговите клони аз направих първата си скулптура. Идва моментът, в който си казваш, това място ми даде страшно много и е време, аз да направя нещо мъничко за него и ако всеки си го каже това нещо, би било прекрасно", споделя скулпторът Борис Сариков, който живее в с. Малево
Озовали сме се в най-подходящия дом. Пръстите на майстора извайват образа на човека, за когото искам да науча повече.
"Оставяш ръцете ти сами да правят. Те са по-мъдри от теб. Човекът, който ти изобразяваш, той трябва да ти разреши, да ти позволи ти да направиш нещо за него", казва Борис
Из "Една истинска родопска история", 2010 г. | Автор: Антон Хекимян
"Човекът не е само тяло. Човекът задоволява тялото с кражби, с лъжи ли, с измами ли... Храни го, облича го, мие го. Но вътре в човека има и нещо друго, а то иска по-специални грижи. Има един дух. Една душа. Тази душа не се храни с фасул и с потато, а ми се храни със слово" - отец Атанас Аролски, с. Хвойна.
Борис Сариков е автор на паметник на Васил Левски в село Хвойна. При едно от честванията на българския герой, Борис решава, че е време да създаде нова творба. Идеята му всъщност се превръща в кауза. Той живее в село Малево, в което дълги години служи отец Атанас Аролски. Борис започва да мисли върху това какви паметници имаме днес и от какви имаме нужда. Местните жители с радост прегръщат идеята. Веднага започват да събират средства.
"Това е за нас. Неговият образ. Това, което правим, е за нас самите. От една страна, защото имаме леки проблеми с паметта, а от друга страна - просто трябва да има един духовен водач. Някой, който е толкова добър, толкова достоен и хората да се съотнасят с него, да се съизмерват с него. И тогава започнах да работя по неговия портрет", разказва Борис
Паметникът, който Борис вае с ръцете и душата си, е чакана не само от жителите на село Малево, но и от още три села. Всяко домакинство в района отделя по малко пари, за да увековечи делото на свещеника.
"Бяхме на едно поредно честване на паметника на Левски по случай годишнината от неговата гибел. И аз го гледах Левски и си казах на глас – абе не е ли време да направим един Ботев. Аз съм скулптор, това мога да направя. След това мигновено ми мина и друга мисъл – не е ли по-добре да направим нещо за човек, който не е толкова далеч във времето. Дайте да направим такъв паметник, такъв бюст на вашия отец. Оказа се изведнъж, че изключително много хора - баби, които казват, сега ще дам 20 лв, от другата пенсия ще дам още 20 лв. Желанието беше много силно и по-лека, лека аз започнах да се вглеждам в неговата личност. Човек трябва да влезе в образа на човека, който изобразява", разказва Борис Сариков
Стана ми още по-любопитно - какъв човек е бил този свещеник, та хората днес искат да съживят образа му?
Из "Една истинска родопска история", 2010 г. | Автор: Антон Хекимян
"Часът е 4:30. Отец Атанас е станал в 3, за да се приготви за празничната литургия. Денят е Богоявление. Службата ще продължи повече от 4 часа, до другите две християнски села - Орехово и Малево – другите две християнски села в Родопите и обратно до родното село Хвойна."
"Отец Атанас Аролски беше обединител. Първата дума, която ми идва на ум е достойнство. В него имаше нещо антично, нещо библейско може би. Като един беловласт патриарх, който крачи из пътищата на някъде и той казва, че винаги когато върви, той се моли", споделя скулпторът
Из "Една истинска родопска история", 2010 г. | Автор: Антон Хекимян
"Смятат, че човекът е едно материално същество, което е залепено за земята и няма никакви други нужди и усещания. Ти с твоето действие си свързан не само със земята, но и небето. Като ходя някъде и казвам Господи, бъде с мене и аз вече не съм сам, аз не съм сам."
- отец Атанас Аролски, с. Хвойна
"Очите. Те са най-важното нещо. Тези очила като гледаш, с всяка следваща година стават с по-голям диоптер. Като, че ли той гледа и се опитва да открие нещо, което му е все по-трудно да види. Той казва: Виж какво, когато тялото е гладно и стомахът те боли, ти ще го нахраниш. Когато душата е гладна, тя си стои там и мълчи.. И това просто ме разтърси, защото са толкова обикновено казани думи, а всъщност толкова актуални за нашето време – за това мълчание на нашите души", споделя Борис Сариков
Из "Една Родопска история", 2010 г. | Автор: Антон Хекимян
"Господ като е пуснал човека на земята и му е дал свободна воля да действа, но ти отговаряш за тази свободна воля. Дяволът командва… не командва никакъв дявол. Човекът си командва себе си. Дяволът, аз мога да го пусна у дома, мога и да не го пусна."
- отец Атанас Аролски, с. Хвойна
"Mислех си, той не е обикновен свещеник в този смисъл, който носи инсигниите на властта. И аз му сложих един стар ключ от стара врата, защото пак в един от тези филми - ключът за църквата бяха го изгубили и бяха изпаднали в паника и той го търсеше, защото представяте ли си за кратко време тази църква ще остане заключена, а днес тя колко време вече стои заключена. И нека всеки да се замисли защо отец Аролски – той цял живот е отключвал човешките сърца с този ключ….", разказва скулпторът
С този ключ, за който Борис Сариков разказва, се отключва църквата в село Хвойна, където отец Аролски служи до края на своя земен път. В двора й срещаме Милка – местният пощальон. Тя събира парите за паметника, който Борис изработва.
"Той самият е едно чудо! Моят духовен баща. Когато е дошъл в с. Хвойна, се е стресирал, че църквата е била пред разруха и баба попадийка казва, че изглеждал като мъртвец", спомня си Милка Кърнева, жител на с. Хвойна
Милка често посещавала семейството на отец Атанас Аролски. Тя раздавала пенсиите в селото и споделя, че те получавали най-малките пенсии, но били най-богати духовно.
Из "Една истинска родопка история", 2010 г. | Автор: Антон Хекимян
"Любовта какво прави с хората? Прави ги човеци. Прави ги хора. А за да бъде любовта – трябва да имаш вяра, надежда и тогава любовта да пазиш. Ако нямаш вяра и надежда, любовта не можеш да я запазиш – ще я загубиш.", казват отец Атанас Аролски и съпругата му в интервю пред Антон Хекимян.
"Той е взел една стара кандилница. Кандилницата си я кърпеше, разни телчета стягаше и си спомням, че каза - аз съм като старата кандилница – кърпят ме от тук, кърпят ме от там.
Аз мисля, че можеше още да живее още, просто го съкруши мъката, когато почина едната му дъщеря - Мария. После неговото опело беше… ангелско. По този начин го изпратихме. А на самия гроб нямаше човек, който да не заплаче", разказва Милка Кърнева
"Винаги ми е помагал и ще продължавам да търся помощ от отвъдното. Той продължава да ми помага. Аз си го броя за светец. Той ми е показал как да живея – с доброто напред. Във всеки лош човек може да е мъничко, но има добро и трябва да постъпиш така, че да го събудиш. Той го правеше това. Умееше", добавя още Милка.
Из "Една истинска родопска история", 2010 г. | Автор: Антон Хекимян
"Чувства се една недостиг на възможности, които пречат на служението. Искам да си отида, но не ме пускат.
Няма кой да ме наследи, няма последователи. Свещениците отиват в града, не са по селата…"
- отец Атанас Аролски, с. Хвойна.
Църквите в четирите села, в които отец Аролски е служил, днес са заключени. Отварят се, при нужда от неговия племенник, приел отговорността да продължи делото му. Откриваме го в храма в Павелско - селото на рода им. В двора на светата обител живеят 65 костенурки. Може би не случайно. Костенурката е символ на мъдрост, търпение и дълголетие.
"Чичо нямаше пръсти тук на ръката и където ги хващаше книгите и ги късаше. И аз си ги пазя. Сантиментална стойност имат за мен. Кръст ми е дал също и него си го пазя. Той ми беше духовен изповедник на мен. Най-впечатляващото нещо беше в Златоград, го хвърлили зад граница, в гръцко, вързан… Един полковник, обаче се смелил и се върнал. Този същия полковник е забранил автобуси шофьори да го качва да го взимат. От тогава от Златоград е ходел пеша в раница да взима свещи, можете ли да си представите?!", споделя отец Апостол Аролски, племенник на отец Атанас Аролски.
Из "Една истинска родопска история", 2010 г. | Автор: Антон Хекимян
"- Сила от къде намираш?
- Отгоре. Прекръстя се и викам, Господи помагай ми… така става. Отгоре!",
- отец Атанас Аролски, с. Хвойна.
"Комунистите на времето искали хората да не вярват, да не посещават църкви. Той е служил на Великден с двама войника отпред в Златоград. Разказва ми как като станало 12ч. вечерта и излезнал отвън и казал Христос Воскресе 3 пъти и хората отсреща, навсякъде светят със свещички от домовете си и отговарят Воистина Воскресе!", разказва отец Апостол Аролски за чичо си.
След смъртта на отец Атанас Аролски повечето църкви в района опустяват или затварят врати. На Великден в нито едно село в района няма служба. Църквите са отворени, но няма свещеник. Така е и на Рождество Христово.
"Много пъти ме обвиняват тук по селата – нямаме поп, нямаме поп, защо ни остави? Те ме оставиха, не аз тях, защото в църквата на служба идват 5 човека. В началото като започнах тук, имаше 25 баби, които пееха. От тези 25 баби няма и една жива, а нови не идват", казва отец Апостол Аролски.
Докато си мисля за вярата и място й в живота на хората днес, се чудя - дали църквите са празни, защото селата са обезлюдени или храмовете са затворени, защото липсват свещеници. Неусетно стигаме до дома на отеца. Тук живеят съпругата му - Гина и другата му дъщеря - Елена. Чакаме дълго. Не ни допускат. Но изведнъж се случва нещо… Земята се разтърсва. Разтърсването й сякаш е знак, благословия да бъдем приети.
"Спомних си нещо и затова ви пуснах. Баща ми казваше така - "Елено, ако някой дойде на вратата, отваряш вратата и веднага го каниш на двора, и го питаш от какво има нужда. И ако можеш, веднага му помагаш", споделя Елена Димитрова, дъщеря на отец Атанас Аролски
Елена ни разказва за кандилото в стаята на баща й. От 10 години, то никога не е изгасвало, дори за секунда. Денонощно гори. Майката на Елена, който е столетница вярва, че кандилото ще годи, докато тя е жива, а Елена казва, че кандилото е тяхната църква.
Елена държи дома на баща си неприкосновен. Отваря за нас само предверието, в което се пазят спомени за дълголетния им род. Къщата е на възрастта на майка й - днес тя е на 100. Баща й умира на 95, а покойната й доживява 116-годишна възраст.
"Той искаше да има много цветя. Казваше ми Ленушка, на галено. Беше много сдържан. Винаги ходеше при цветята и кокошките и ако му е мъчно - там да си поплаче. Винаги ми казваше: Ленушка, няма да бъдеш тъжна, иди виж как е цъфнал здравецът, божура, невена...", разказва дъщерята на отеца
Животът на баща й кара Елена да вярва, че молитвата е чудо.
"Това е истински случай. Разказа ми я Елена - моя адашка. Тя има в едно селце Студенец къща. Обаждат й се по телефона и й казват, че страхотен пожар има в селото, отива към къщата й. Тя веднага идва в дома ни и моли баща ми да вземе книгите с молитвите. Баща ми веднага отива в църквата. Това става за секунди и хората й казват по телефона, идва огънят на 200 м. и казва, че в момента, в който гори всичко, страхотен дъжд се излива и пред нейния праг огънят спира. Тя смята, че моят баща е спасил дома й, защото той казваше, че когато една молитва е от сърце, тя идва, стига при който и да е…", споделя Елена
Чудесата на отец Атанас не спират и до днес. Хора от цялата страна изпращат дарове.
"Няма да забравя от селото една така бедна жена идва и казва: Отец, знам, че днес си роден, толкова съм бедна, но толкова те обичам. И носи няколко яйчица от кокошките и един буркан домашно мляко. Направо се разплаках тогава", споделя още дъщерята на отеца.
Елена винаги ще помни още една история, когато домът й е посетен от младо семейство с едногодишно дете. Те носят дарове за отеца, защото вярват, че по време на трудното раждане, той е помогнал, за да се роди живо и здраво детенцето им.
"Ражда в една болница в София и казва, че едва ли ще ме спасят детето. В същото време телевизията излъчва филма, който Антон Хекимян беше пуснал, да е жив и здрав. По телевизията дават как баща ми върви по един път с едно черно расо. Там, където жената ражда има телевизорче и й казват: Гледаш ли този отец, моли се и гледай телевизора и кажи Господи…", Елена споделя част от разказа на семейството.
Един от най-тежките спомени за Елена остават ръцете на баща й, по които имало белези. Многократно, докато бил жив, в първите му години на служене - той бил преследван, връзван и бит.
Из "Една истинска родопска история", 2010 г. | Автор: Антон Хекимян
"Хората вярват, но преди всичко се грижат за телата, отколкото за душите, защо? Защото душата мълчи.
Тя не е така да иска като тялото. Тялото - то ще те накара да убиеш, за да го нахраниш, но душата не е така. Тя ще те измъкне от този свят. Ако имаш вяра... Вяра имаш ли? В какво вярваш, за какво се надяваш?"
- отец Атанас Аролски, с. Хвойна.
Отец Атанас Аролски е роден на 1 ноември 1919 г. в с. Павелско. След `43 година е назначен в храм "Св. Георги" в Златоград. Там той служи 50 години. От 1989 върви пеш, за да обслужва още 4 родопски села. През 2015 г., на 95-годишна възраст – умира.
Това е портретът на един светец. Той е такъв в умовете и душите на хората, до които се е докоснал.
Паметникът, за който всички отделят пари е почти готов, но са необходими още средства. Хората от родопските места, където е служил се надяват, че за неговата почит ще се отреди подходящо място.
Епип на "Портрет на светец"
- Радиана Божикова, режисьор
- Александр Осиченко, оператор
- Александра Табакова, режисьор на монтажа
- Венера Русинкова, художник
- Продуцент: Антон Хекимян
