Филмът „Низ тютюн“ разказва за съдбата на последното поколение български семейства, които отглеждат тютюн. Авторите Радиана Божикова и операторът Борис Пинтев пренасят зрители в необятната Родопа планина в малки, почти обезлюдени и трудно достъпни български села. В тях единственият възможен поминък за семействата е тютюнът. Жълтото злато, както го наричат местните, е както спасение, така и бреме за българите, избрали да се прехранват по този начин.

СЕЛО МАЛКОЧ И СЕМЕЙСТВОТО НА ФИКРИЕ И РАИФ МЕХМЕД

Село Малкоч, където живеят Фикрие и Раиф трудно може да бъде открито на картата. Жителите му са по-скоро възрастни хора, които не говорят български език, но има и много млади. Селото е заобиколено от стръмни ридове. Земята е суха. Летата са продължителни. Почти нищо не вирее. Освен тютюн. 

"Тютюнът - това е прехрана на семейството, пари, живот, всичко. Каквото имаме до сега е от него.
 Много трудна работа е. От семето, после засяване, копаене, събираме ги листо, по листо... Казват, че е 4-5 месеца, но всъщност е цяла година. Докато не го продадеш, все се мъчиш с тютюна", споделя Фикрие Мехмед, проиводител на тютюн от с. Малкоч

Фикрие и Раиф израстват сред природата. Отрано те се свързват с благодатните й сили. Бързат по наклонените каменни улици към зеленчуковата градина и далечната нива. Ежедневието им и днес преминава под лъчите на палещото слънце. А очите им все още греят.

"Нали все пак сме цяло семейство заедно, затова сме тук, затова го правим. Семейството ни е заедно", казва Фикрие.

Историята им не е неразказана. Стотици българи живеят точно като тях. Животът им е тежък, също като изборът им да останат в родните места. Да продължат да се грижат дом и земя, завещани от родителите им.

Фикрие Мехмед, жител на с. Малкоч
"Животът ни кара да го направим това. Щом сме тук на село, трябва да се занимаваш с нещо. Друго препитание няма. Не можеш да изкараш нищо. Тук сме, защото тук е целият ни живот, семейството ни. Имаме и възрастни родители. По-младите няма да останат тук. Децата ни не искат. Често ни питат защо сме направили този избор", споделят Фикрие и Раиф Мехмед

Какво е тютюнът за хората в родопските села? Изпитание или спасение? Търсим отговор и в друго село - на час път оттук. Средата на септември е, обира се последната реколта тютюн.

СЕЛО КРАН И СЕМЕЙСТВОТО НА МЕХМЕД МЕХМЕД

"Нашият народ тук е трудолюбив, в това село. Само тютюн имаме. 22 семейства сме. 15 семейства работят тютюн. В Европа са нашите бели роби, а ние сме тук роби на тютюна. Няма какво да си кривим душата. 
Аз се чувствам като роб, но поне съм си вкъщи, в родината, с жената, с децата. Поне сме заедно и сме в родината", споделя Мехмед Мехмед, производител на тютюн, с. Кран

Мехмед има 17-годишна дъщеря. От следващата година тя ще живее в града - Кърджали или Пловдив. Но за сега е тук, на село. И тя се включва в работата на нива. Мехмед казва, че среща разбира от дъщеря си и голяма помощ. За сега той няма да се откаже от тютюна, защото той ще подсигури бъдещето на дъщеря му.

Тази годината реколтата му е добра. Казва, че тютюнът, който е отгледал през последните месеци е с много добро качество, но е по-малко от миналогодишният, заради сушата в тази част на страната през годината. Тютюнът на Мехмед се изкупува и изпраща към Гърция, най-вече за цигари. Сумата, която получава за своя труд, обаче е твърде малка. Цената му не се е променяла според него от години.

"Ако разделя, на месец не мога да хвана минималната заплата, не. Ако трябва да платя осигуровките за мен и за съпругата ми, парите от тютюна сигурно няма да ми стигнат", споделя Мехмед Мехмед.

Когато гледа листата, Мехмед казва, че мисли само затова, че те ще му донесат прехраната на семейството му. 

"Чакаш. Чакаш парички. Като малко дете го гледаш. Да няма вятър, да не се намокри, да не изгори", разказва Мехмед.

Мехмед казва, че най-трудни са августовите дни, когато семейството му се отправя към нивата още в 2-3ч. през нощта, а обедното време прекарват в палатките за сушене на тютюн. Понякога в тях е повече от 40 градуса, а ароматът е трудно поносим.

"Аз не пуша. Вече се отказах. Така реших. Понякога, обаче сънувам ароматът. Той е перфектен. Но цигарената кутия струва 5-6лв., а тук идват и взимат моя тютюн за 9 лв.", казва Мехмед.

Тютюнът обединява хората в селото. Едни на други си помагат. Няма конкуренция между тях.

"Нашата религия това казва: комшията, ако заспи гладен, а ти да се наядеш - това при нас е харам, ненормална работа. Първо трябва комшията да не остане гладен и след това ние да ядем. Когато трябва да товарим тютюна, най-малко 10 мъже идват да ми помагат. След моя тютюн, отиваме при другите, да оберем заедно и техния", разказва Мехмед.

СЕЛО ЕЛЕНКА И СЕМЕЙСТВОТО НА ВАСИЛ ДИМИТРОВ

По пътя на тютюна, на два часа път от село Кран, срещаме още един отруден родопчанин.

"Израснали сме в тютюна. Родени сме в тютюна. В този край нямаме поминък никакъв друг, освен тютюн. И сме принудени воля, не воля с него да се занимаваме. Дъщеря ми не съм я виждал 7 години. Тя е в Италия. Синът ми от 16 години е в Германия. Ако имаше поне малко поминък тук, те нямаше да заминат. Забравил съм им физиономиите", споделя Васил Димитров, производител на тютюн, с. Еленка

Васил разказва, че реколтата се дели на 5 ръце - 5 пъти през лятото той обира тютюневите стръкове. Най-скъпа е последната ръка. Тя се нарича "уч". Листата са най-малки, но с най-много катран. Това е каймакът, казва Васил.

"Идвам с хубаво настроение на нивата. Искам да набера повечко, да изкарам повечко. Моля се на Господ да вали, да ми се роди, да отгледам повече и от там по-лесно да се препитаваме. Килограм тютюн на времето купуваше килограм месо, а сега купува ли? Килограм месо е 20 лв., а тютюнът си е пак на 8 лв. Нямаме държава", споделя Васил Димитров

Васил е израснал в голямо семейство. Има 5 братя и сестри. Когато е на 16 години губи баща си, а на 18 умира и майка му. Става баща преди да влезе в казармата. Казва, че това е бил много труден момент за него.

"Труден момент. Вместо да се радваш, ти знаеш какво те очаква. Въпреки това, това ми донесе стимул за работа, защото трябваше да отгледам още повече тютюн, за да се погрижа за децата. Да ги отгледам, да ги изуча. Искаше ми се и го постигнах. Да са трудолюбиви. Да се трудят. Да работят. Да са културни. Да имат човешкото отношение. Внукът постоянно ми казваше – дядо, да си жив и здрав, благодарение на теб се изучихме", разказва през сълзи Васил

По образование Васил е готвач. Мечтата му е била да работи като сервитьор. На младини е изпълнявал тази професия. Бил е в Албена - там е научил руски и немски език. По-късно, когато става глава на семейство се връща в родното село. Наследените нивя с тютюн стават единствения му вариант за препитание. Денят на Васил е дълъг. Стръмната нива с тютюн не е единственото място, на което той се труди. От няколко месеца работи към общинското сметопочистване в гр. Неделино. Заплатата му там е 500 лв. Казва, че работата е много тежка, но не може да живее само от тютюна.

"Отслабват силите. С всеки изминал ден, изминал месец, изминала година. Напускат ме силите. Несбъдната мечта в моя живот остана това семейството ми да се събере. Да бъдем заедно, да знам, че ще си умра тук и ще сме заедно. Но един мъж трябва да издържа и да приема всичко. Не всички са с еднаква роля. Трудности има всеки в живота. Опитай се да ги пребориш. Да няма отстъпване назад. Кръгом и пак напред", споделя Васил Димитров

Това са обикновените необикновени истории на семейства от родопски села. Днес те са представени в новооткрития музей на тютюна в гр. Ардино. Животът сред тютюневите листа и историята на поминъка в България са разказани чрез стотици снимки и ценни предмети от миналото.

ЕКИП:

Радиана Божикова, режисьор
Борис Пинтев, оператор
Ивелин Илиев, режисьор по монтажа
Витали Варадинов, графичен дизайн

Със специална благодарност към:
Танер Чобанов, Музей на тютюна - гр. Ардино
Мустафа Юсеин
Владимир Станчев