Детството на всяка една жена в Босна и Херцеговина е свързано по един или друг начин с религията. От 1463 г. земите на днешната федерация са под властта на Османската империя. В продължение на 4 века неислямското население претърпява многобройни политически, демографски, културни, религиозни и етнически промени.
След разпадането на Югославия, Босна и Херцеговина се състои от 17,3 % хървати (католици), 31,3 % сърби (православни) и 43,7 % мюсюлмани. А в периода от 1992 до 1995 г. в страната се разразява най-острият, кръвопролитен междуетнически конфликт в Европейската история.
Една традиция устоява на времето, конфликтите и промените, и става символ на идентичност, чест и вяра.
Татуирането на жени в Босна и Херцеговина е феномен на повече от 1000 години и се е срещал още във времената, когато илирийски племена са населявали Балканите. Традицията придобива особено значение по времето на Османската империя, когато прилагането на християнски знак върху кожата носи магическо значение и предпазва от зло.
На пролет, по-възрастните жени белязват телата на момичетата между 6 и 16 годишна възраст с кръст. Най-често по ръцете и пръстите, гърдите а понякога и по челата. Християнският символ апелира към защита от отвличане, изнасилване и изразява вяра и идентичност в османска среда.
"Пепел от огнището и мед. Разбъркват се. След това с иглата рисуваш върху кожата каквото поискаш.Не съм изпитвала страх, но се притеснявах. Това беше много голям обичай. Не можеш да откажеш. Другите се рисуват, и ти трябва да го сториш", спомня си 83-годишната Ануша Абаз от с. Орашац в Босна и Херцеговина
Традицията била силно разпространена в Централна и Западна Босна, а също така и във вътрешността на Далмация - днешна република Хърватия. През 60-те години на XX век започва бавно да отмира, но днес новото поколение продължава практиката в името на саможертвите, които са направили близките им в миналото.
"Имаше една жена, на име Ружка. Бях близка с нея. По-късно тя почина. Тя можеше да прави татуировки, но отказваше на всички. Мен ме харесваше и се съгласи. Бях на 10 или 12 години. Беше пролет. Когато е студено е много по-болезнено. Вярвам в Бог. Имам силна вяра, твърда вяра. Да имаш твърда вяра, означава да се довериш, че Бог ще направи всичко най-добро за теб. Вече съм много стара. Виждам, че светът губи вярата си.
Не искам да мисля за миналото. Не ми се говори. Толкова много съм преживяла. Не мога да си представя да мина през този живот още веднъж по същия начин. Татуировките също - не бих ги направила отново.
Приела съм момента на срещата със смъртта. Готова съм за нея. Вярвам в силата на прошката. Винаги съм прощавала. Затова мисля, че Бог ми е отредил нещо хубаво", споделя 85-годишната Яня Веселка Чуляк, жител на с. Мъглице, Босна и Херцеговина.
Традиционното татуиране днес е смятано за културно наследство не само на Босна и Херцеговина, но и на Балканите. Белязването на телата е познато и в България. И до днес някои семейства пазят спомени за татуираните кръстове върху челата на възрастните жени в рода.
„Татуировките са много силна форма, чрез която човек да изрази мнението си и да се изправи срещу системата. Според мен това беше първото пънк движение на Балканите. Спомням си, че когато бях дете, в съседство до дома ни, живееха две възрастни жени. Те имаха от тези татуировки. Разказаха ми, че това е било част от културата им в онези времена. Татуировките на техните предци имат дълга история, свързана с Османската империя и нежеланието на хората да се подчинят и да сменят вярата си. Затова са белязвали телата си.
Османските воини не искали да докоснат татуирана жена. Смятали са ги за отблъскващи. За тях, ако една жена има татуировка – тя не е жена, не е дори човешко същество. Така, че някога тези татуирани символи са предпазвали жените. Според мен това е нещо много дълбоко, много силно. За мен това разказва за смисъла на татуировките изобщо, а именно - да си готов да жертваш част от тялото си, за да запазиш убежденията си“, разказва Ясмин Шехович, татуист в Сараево, Босна и Херцеговина.
По думите му най-старата техника за татуировки е чрез използването на игла и конец. Конецът се намотава около иглата, а след това се потапя в мастилото. Тъканта задържа цвета, а с помощта на иглата се промушва през кожата. И уточнява, че много осъдени хора в затворите са правили своите татуировки по този начин.
„Бях дете. Спомням си баба ми и другите жени в нашата църква, които имаха такива татуировки. Беше ми много любопитно. Много по-късно започнах да правя свои проучвания. Забелязах, че татуировките започват да избледняват, изчезват. Това ме накара да изследвам темата. Свикнали сме с татуировките по ръцете на млади хора, но когато виждаш татуираните ръце на своята майка, на своята баба... Вълнувах се. Исках да разбера повече за този феномен.
