„Рилци полетяхте в боя
С устрем смел неустрашим
И посрещнахте с песни
Врага ваш непримирим”
Независимо от това, че войната щеше да се реши на Тракийския оперативен театър и настъплението на българските войски за освобождение на Македония се определя като второстепенно. Но от емоционална гледна точка съдбата на българите в Македония бе от първостепенно значение за България. За освобождаването на географската област Щабът на действащата армия бе отделил единствено легендарната Седма пехотна рилска дивизия в състав 14-ти Македонски, 22-ри Тракийски, 13-ти Рилски и 26-ти Пернишки, 49-и и 50-и пехотни полкове, 7-ми артилерийски полк, 7-ма пионерна дружина, 1-ви кавалерийски дивизион, 1-ви конен полк, 7-мо дивизионно интендантство. Когато мобилизацията е обявена на 17 септември 1912 г., известието се пръска със светкавична бързина и рилци се стичат към сборните пунктове. Още от сформирането си до началото на Балканската война, полковете на дивизията се готвят за извоюване на свободата на останалите под робство българи в Македония и Одринска Тракия. Из главните улици на Дупница, Кюстендил, Самоков и Радомир бавно се точи внушителна, пъстра маса, окичена с цветя – войници, граждани, селяни, жени, деца, баби, старци. Всеки войник е заобиколен от своите близки – жена, деца, баща и майка - рилци тръгваха да сложат край на ужасите в Македония.
Седма рилска дивизия е поставена под съюзното командването на сръбския генерал Степа Степанович с оперативно направление посока Страцин, но всъщност дивизията извършва отделни самостоятелни действия. Липсата на предварителна договореност между съюзниците за общо командване, предопределя в хода на войната пътят на 7-ма Рилска дивизия командвана от генерал Георги Тодоров да се ръководи от българския щаб на Действащата армия. За VІІ рилска дивизия остава задачата да действа в долините на реките Струма и Брегалница в състав от 37 000 щика изчакващи край Дупница и Кюстендил заповед за настъпление по долината на река Струма към Солун. От изходната си база в района Невестино-Кочериново дивизията започва своят боен път. Нейните три бригади: 1-ва бригада: 13-и Рилски и 26-и Пернишки полк, 2-а бригада: 14-и Македонски и 22-и Тракийски полкове и 3 бригада: 49-и и 50-и пехотни полкове се развръщат в три колони между Струма и Брегалница. Първа бригада образува дясната колона, Втора – централната, а Трета – лявата. Благодарение на по-бързата си мобилизация настъпващите части на дивизията завземат Горна Джумая.
Сутринта на 9 октомври авангардните части на българи и турци се сблъскват в района на Симитли. В началото на боя турците завземат града, но рилци в атка „На нож” с подкрепата на артилерията ги контраатакуват и отблъскват. Друга османска колона стига Осенова, ляв приток на р.Струма, но също е принудена да отстъпи. В резултат на боя за Симитли опитът за османското контранастъпление към Дупница е ликвидиран. На 11 октомври 1-ва бригада след ожесточен пушечен и ръкопашен бой освобождава гр. Кочани, а на 14 октомври 2-ра и 3-а бригада овладяват Кресненското дефиле нанасяйки поражение на турския Струмски корпус. След победите в боевете, пътят на дивизията е спрян от сръбския командващ генерал Степанович. Генрал Михаил Савов заместник-главнокомандващият на българската армия на 18 октомври нарежда на дивизията да настъпи към Солун. На 22-23 октомври българската пехота преодолява Рупелския пролом и завземат Демир Хисар. Три дни по-късно на 26 октомври тъкмо преди капитулацията на Хасан Тахсин паша, частите на VІІ пехотна Рилска дивизия се намират при Айватово на 12 км северно от Солун. В ранното утро на следващия ден рилци под командването на генерал-майор Спас Георгиев, започват фронтална атака „На нож” и успяват да се вклинят в османските позиции. Турците са разгромени и започват отстъпление, което въпреки опитите се превръща в паническо бягство.
След победата, пред българите пътя за Солун вече е открит. Във времето докато българите прочистват височините около Айватово, комендантът на солунския гарнизон Хасан Тахсин паша се предава с войските си на гръцката армия. Стряскащият вик „българите идат” принушдава турският паша да се предаде. Изправен пред избора да се предаде на гърците или на българите, пашата избира първия вариант. По-късно става ясно, че е бил подкупен от местни гръцки банкери, уплашени от перспективата Солун да стане български.
Влязлата без бой в Солун гръцка армия отказва да допусне български части в града, чак след последвали преговори на 28 октомври, между командващия VІІ Рилска генерал Георги Тодоров и гръцкия престолонаследник принц Константин е прието гръцкото условие за влизането на две български дружини в новоосвободения Солун. Още същата вечер в града влизат не две български дружини, а една пехотна бригада с три батареи и един конен ескадрон. На следващия ден договорените две дружини, в пълен състав и един ескадрон с развято знаме и с музика, начело на Техни Царски Височества българските князе Кирил и Борис, аташираните при тях офицери и щаба на VІІ пехотна Рилска дивизия влизат тържествено в града с церемониален марш. Привечер пристига и още един български полк, така въпреки договорките в Солун се съсредоточават повече от 10 000 български войници от победоносната Седма пехотна Рилска дивизия.
"На рилеца герой
титан калимански,
герой от Булаир
с гърди от желязо
и воля от гранит."
