От Антверпен до Верона, Левски мина през своята Голгота

Гледайки последните минути на първата част от спора за златните "шампионски" жълтици между Левски и Киево, мисленно се върнах назад в годините. Сезон 1990/91 Левски с Божидар Искренов в състава си прави поредния си опит да излезе от европейската си анонимност. Перспективата не изглежда лоша, след като в първия мач "сините" правят поредица от пропуски чрез Петър Михтарски, завършвайки 0:0. На реванша в Антверпен всичко започва, като приказка, а резултатът в края е 3:1 за Левски. Следват 4 кошмарни минути продължение, които пращат Левски в тежък нокдаун за дълги години напред - белгийците обръщат резултата от 1:3 до 4:3, а в България някои плачат, други са в прединфарктно състояние, а трети се радват. Именно тези "патриоти" дълги години използваха трагедията в Белгия, като основен лайтмотив в омразата си към тима от "Герена". Само че в историята всичко е непрекъснат кръговрат, триумфите са следвани от падения и бумерангът понякога се връща с двойно по-голяма сила.

В България, ако сте забелязали, феновете много повече критикуват и плюят наляво и надясно по вечния си съперник и много по-малко се занимават с това в какво състояние се намира тяхната "кошарка". Няма значение как са те, важното е на Вуте да му е зле. Това е девизът им. В последно време "европейският живот" на Левски и ЦСКА започна да сменя своя курс. Вместо да се замислят, защо ЦСКА слиза надолу и доброволно сдаде позициите си, "разбирачите на играта" непрекъснато се занимават с това какъв късмет е имал Левски и как видите ли, ако "сините" влезнат в "клуба на богатите" ще орезилят България. Очевидно почти никой от тях не си дава сметка, че всъщност е възможно и реално, за по-малко от 700 дни един отбор, който креташе като трабантче по европейския аутобан, да се превърне в луксозна лимузина. Всичко на този свят има логично обяснение.

В Левски просто спряха кранчето с благинките, принудени от отказа на Чорни да спонсорира безбройните прищевки на разглезените звезди. От екзотична джунгла, тимът постепенно се превърна в оазис за таланти като Домовчийски, Коприваров, Димитров и много други, които в предишния лъскав, но лишен от покритие имидж просто не се връзваха със средата. Тя бе отровена отвсякъде и никой не вярваше, че ще се появи спасителен пояс. Ето, че той се яви отнякъде и постепенно на хоризонта започнаха да се очертават бреговете на спасението. Началото по-скоро приличаше на края отпреди 16 години. И отново може би, като знак на съдбата бе в Белгия. Този път Беверен влезна в митологията на червените апологети, които поглъщаха с огромно удовлетворение поредното "синьо падение".

Излезна така, че всеки отбор трябва да премине през своята си лична Голгота, за да се пречисти и да изгрее с нов блясък. Просто подходът към този преход бе коренно различен. В ЦСКА от европейско страшилище и кошмар за Ливърпул и Байер Леверкузен стигнаха дотам, да се мъчат срещу някакво сръбско отборче, чийто бюджет е, забележете, 400 хиляди евро годишно. Възможно е нулевото реми срещу Хайдук, но не от Сплит, а от Кула, да е случайно, но ми се струва, че това е логичния завършек на поредица безумни събития в Борисовата градина. Изгонването на Миодраг Йешич бе връх в управленската немощ и окончателно загаси пламъка в очите на хилядите червени запалянковци. Йешич не обичаше да си трае и затова стана неудобен. Не знам някой задавал ли си е въпроса, как един отбор, който бие Ливърпул на "Анфийлд", само за няколко месеца след това се превръща в бродещ призрак. Официално Йешич бе набеден за всички злини и бе натирен. С този акт обаче ситуацията не се подобри, последваха продажби на водещи футболисти без да се обръща внимание, че юношите на клуба тънат в мизерия на разграбената база на "Червено знаме", без никой да сеща за тях, вместо точно те да бъдат в основата на промяната, която да съживи ЦСКА.

В Левски започнаха също с разпродажба, но не на знакови фигури, като Гъргоров и Христо Янев в ЦСКА. Опитът на Даниел Боримиров, Топузаков и Станислав Ангелов бе използван максимално и така постепенно гръбнакът на отбора бе изграден. Старши треньорът Станимир Стоилов, който определено бе подценен, като треньорски потенциал, даде шанс на момчета, които цял живот са гонили топката на игрищата около "Герена". Така се изгради подходяща сплав между опит и младост и от футболисти, на които цяла България се смееше, те се превърнаха в ОТБОР. Това си пролича в редица критични моменти миналата година, когато те просто не се предадоха, играха докрай и резултатите не закъсняха. Усетиха го и Оксер, и Олимпик Марсилия, и Удинезе. Разбира се, има още милион неща, които могат да се променят, но едва ли сега някой иска да е на мястото на Станимир Стоилов. Защото да си на 90 минути от Шампионската лига с аванс от 2 гола си и да гостуваш в Италия - страната Световен шампион, си е стряскащо отвсякъде. Също толкова стряскащо, както бе в края на онзи трагичен мач с Антверпен. На 23 август "сините" имат възможност да влезнат в историята. Това ще бъде и датата, на която окончателно може да бъде заличен онзи овехтял, но болезнен спомен - за радост на милиони и за жалост на малцина лъже-патриоти.

ВЕЛИЗАР ГРИГОРОВ