„Мястото на жената е до печката“ – този стереотип, макар и остарял, се оказва актуален и днес. Въпреки че живеем в XXI век и жените повече от всякога могат да твърдят, че са равни на мъжете по своите права, все още има области, в които нежният пол е дискриминиран. 

Най-често това се случва на професионалния терен. Например, все още жените у нас получават по-ниски заплати от колегите си мъже.

Статистиката на „Евростат“ показва, че разликата в заплащането у нас през миналата година е била 13,5%. Жените също така заемат и по-малко мениджърски позиции: около 27% от главните изпълнителни директори на големи компании са жени. В същото време, жените са 51,3% от населението, а мъжете - 48,7% според последното до момента преброяване на населението.

Въпреки че еднаквото трудово възнаграждение за двата пола е регламентирано като принцип в еврозаконодателството, страната ни не е единствената държава, където заплатите не са равни. Експертите обясняват разликата с факта, че жените по-често са ангажирани със семейството и работят почасово.  

И все пак нежният пол е провел редица битки, за да застане наравно до мъжете и да докаже, че може точно колкото тях, а потенциалът им не е за подценяване. В навечерието на 8 март припомняме най-значимите победи, извоювани от жените у нас. 

Правото на глас и участието в избори 

Както и в други държави по света, така и в България жените получават право да гласуват значително по-късно от мъжете. След освобождаването на страната ни от Османско владичество в първата ни конституция от 1879 г. се формулира всеобщо избирателно право за всички граждани, но дефиницията на гражданин остава двусмислена и реално изключва жените от правото на глас.

В края на XIX век се организират първите движения на жените за правото им да гласуват. В началото на ХХ век се полагат основите на Съюза на напредничавите жени, който по-късно е преименуван на съюз „Равноправие“. 

През 1909 г. жените от съюза изпращат петиция до ХІV Общо Народно Събрание, когато се обсъждат промени в изборния закон. Тази петиция поставя началото на дългогодишно движение за равни избирателни права на жените в България. Исканията в петицията са за тълкуване на текстове от Търновската конституция по отношение на значението на „граждани“ и дали жените се включват в тази категория. 

През 1937 г. се постига частичен успех като „жените майки от законен брак“ получават правото да гласуват в местни избори, но не и да бъдат избирани. 

През 1938 г. това право се разширява за гласуване в парламентарни избори за жените над 21 години. Но има условие – те трябва да са омъжени, разведени или вдовици. Девойките остават „безгласни“. Новият Изборен закон дава само активно избирателно право на жените – т.е. да гласуват, но не и да бъдат избирани. 

През 1944 г. жените в България придобиват равни избирателни права. През 1945 г. в 26-о обикновено Народно Събрание са избрани първите 16 жени за депутати или 5,7% от общия брой на народните представители. През годините процентът се увеличил, но не с много – днес депутатите от нежния пол в парламента са 23,8%. 

Правото на образование 

Векове наред по-доброто образование е било запазено за синовете. Така, след Освобождението жените у нас, освен за политическия вот, е трябвало да се борят за равни права и в областта на образованието. 

В началото на XIX в. държавата създава много повече мъжки средни училища, отколкото девически. Това веднага води до невъзможността жените да учат висше образование.

Първият ВУЗ у нас – Софийският университет „Св. Климент Охридски“ е създаден през 1888 г, едва в 1901 г. обаче жените за първи път са допуснати да учат в него.

Мнението на властимащите дотогава е, че не са достатъчно образовани и трябва да си стоят вкъщи, за да гледат децата. В момента мъжете и жените, завършили висше образование, са почти наравно, като дори представителките на нежния пол има лек превес. 

Правото за прекратяване на бременност 

Днес всяка жена у нас свободно може да вземе решение за броя на децата си, които иска да има и има правото да прекъсне нежелана бременност в установения от закона срок. Това обаче не винаги е било така. 

От 1896 г. до 1951 г. жените, които са абортирали умишлено са носели наказателна отговорност. Промяна следва в периода 1956 – 1972 г., когато следва легализиращ режим – абортът става законен, а на жените се дава право сами да правят избор за своето репродуктивно здраве. 

Загрижена за прираста на работната сила, а не за правата на жените, тоталитарната власт през 1973 г.  въвежда ограничения. В сила влиза почти пълна забрана за аборт по желание при жени без деца и такива само с едно. На следващата година се въвежда разграничени в режима според семейния статус. Забраната важи за всички омъжени жени, а аборт по желание се разрешава само на вдовици, разведени и неомъжени. 

Прекъсването на бременност се разрешава само в три хипотези:

  • Бременност в резултат на изнасилване;
  • Бременната е неомъжено момиче до 18 г.;
  • Бременната е жена над 45 г. с едно живо дете. 

Чак през 1990 г. се връща законният статут на абортите. Днес бременност може да бъде прекъсната до краят на дванадесетата седмица от първия ден на последната менструация. 

Проблемите пред съвременната жена 

Експертите открояват един основен конфликт при жените днес – между утвърдения патриархален модел и дилемата за професионална реализация.

Повечето дами споделят, че изпитват трудности в съчетаване на професионален и личен живот. Не е за подценяване и липсате на важни подкрепящи услуги като: 

  • гъвкава детска грижа;
  • гъвкаво работно време;
  • социални услуги;

Тези фактори водят до икономическа зависимост, която често поставя жената днес в ситуация да избира между семейство, деца и професионална реализация.