Наричат я по всякакъв начин. Сравняват я с всякакви изпълнители. И може би това е един от малкото случаи в музиката, когато всяка оценка е вярна. Защото Бет Харт има най-малко сто лица, сто начина да се усмихне и още толкова – да предава емоции чрез песните си.

Тя сякаш е способна не просто да надскочи себе си като артист и човек, а много повече – да промени промяната и да надживее живота, да върне времето и веднага след това да го изпревари, и да ни помаха от бъдещето. И ако всичко това звучи като лудост или описание на вълшебница, или супержена, или извънземно, то навярно е точно така. Защото в красивия полет на артиста винаги има доза свръхсила и необяснимост, чиито корени просто не трябва да се търсят...

Година след дебюта й на българска сцена в зала 1 НДК, Бет Харт се връща в София – в три пъти по-голямата „Арена Армеец“, която, по всяка вероятност, също ще се окаже тясна за почитателите й и за невероятното количество любов и възхищение, което ще се обменя между Нея и Публиката. Датата е 10 декември.

Бет Харт – за пианото, музиката и любовта, за новия албум War In My Mind, за сбогуването с детството, за писането на песни, за уроците, за вдъхновението и за идолите. В това интервю няма да стане дума за паденията на човека – алкохолизъм, наркомания, насилие и травми в детството, биполярно разстройство. Защото няма нищо по-хубаво от поставеното начало, което води към ослепителната светлина на блаженството и способността да мултиплицираш таланта си в сърцата на другите, с целувка от Бога и прегръдка от космически неограничения свят на музиката. Музиката, която за нея е Бог, а Бог винаги е любов.

- Разказвате случай, когато сте на 4 години: „Една нощ станах от леглото, седнах на пианото и започнах да свиря „Лунната соната“ на Бетховен”. Сега случват ли Ви се такива среднощни концерти у дома?

Тогава за първи път сядах на пианото. Беше период, в който родителите ми се развеждаха по много мъчителен начин. Бях напълно откачила. В кухнята работеше телевизора и вървеше някаква реклама за пиана. Музиката, която използваха, беше „Лунната соната“ на Бетховен. Винаги плачех, докато я слушах,и си мислех, че има още някой, който може да разбере колко е тежко да се развеждат майка ти и баща ти. Затова реших да се занимавам с пиано. Вече не живея с родителите си, но все още свиря на пианото като луда...

- Какво свирите извън студиото и сцената? С каква музика разпускате?

Напоследък слушам много Лучано Павароти, който е моят най-любим оперен изпълнител. Харесвам и Андреа Бочели, който е истински гений. Затова обичам да слушам него и всичко, което прилича на него. Слушам много джаз, Дайна Уошингтън и всичко, което е пяла на живо. Обичам и Биг Джо Търнър – този пич на блуса, светла му памет.

Ако говорим за съвременна музика, не спирам да слушам най-новите записи на Лана Дел Рей и според мен това е най-възхитителното, което съм чувала напоследък. Тя не прилича на никой друг като музика, гласът й е невероятен, но начина, по който пише музика, е още по-невероятен. Мисля, че тя е най-великият автор на песни на планетата.

Когато започнах да пиша музика, имах своите кумири – Ленард Коен и много други, които обожавам, но той е номер 1. Мисля, че Лана Дел Рей е на неговото ниво – абсурдно добра. Много започнах да говоря за нея (Смее се – бел.а.), а трябваше да разказвам за себе си. Но тя е просто гений.

- Започвате да свирите по клубове в Холивуд на 15. Тогава ли се сбогувахте с детството си?

О, не. Сбогувах се с детството си много по-рано. Мисля, че детството ми приключи, когато бях на 11 години. Още като тийнейджър живеех с един мъж в Бруклин, Ню Йорк. Просто избягах от къщи и той ме последва. Дааа, когато започнах да свиря по клубовете, вече живеех с Майк.

- Често оставяте публиката без дъх.. Вас какво може да Ви остави без дъх, ако говорим за музика?

Това са стандартите в класическата музика, джаза и блуса, големите съвременни музиканти, големите тромпетисти, джаз пианистите като Телониъс Мънк.

Но мисля, че най-любимото ми нещо, е писането на песни. Това е нещо, което ме убива. И такива примери могат да се чуят от класически или реге композитори – Боб Марли, Питър Тош, соул певци като Отис Рединг и Арета Франклин, списъкът може да продължи с Били Холидей.. От хард рока си падам по „Блек Сабат“. Всичко това, което изброих, наистина ме оставя без дъх.

- А извън музиката какво може да Ви направи бездиханна?

Толкова много неща. Обичам да играя на карти. И съм абсолютно безнадеждна картоиграчка. Човек може да ме будалка на карти колкото си иска, но ми харесва да играя (Смее се – бел. а.).

Обичам да се занимавам с градината и това е нещо, с която всяка сутрин започва моят ден. Мога да седя там по цял ден – от шест до десет часа, до залез слънце, че и до по-късно. Имаме огромен двор с мраморни пътечки.

Много обичам да плувам, обичам да ходя за риба, да скачам във вода от скалите, да се катеря по планините, да готвя. Обичам да прекарвам време с мама. Обичам да ходя на гости при татко и да бъда с него. А мъжът ми е най-свястното нещо, което е ходило по тази земя.

Обожавам църквата. Когато пасторът разкаже история за нещо добро, което се е случило през деня, това направо ме размеква и отваря душата. Чувствам се изпълнена с божието дихание. Това е невероятна радост и вълнуващ момент.

Обичам картините. Абе, има много неща, които могат да спрат дъха. Изобщо, животът е голямо чудо.

- Може ли едно сърце да е леко счупено или да е малко разбито?

Оказва се, че и най-здравото сърце може да бъде стъпкано. Колкото повече те тъпчат и разбиват сърцето ти, толкова по-силен ставаш. Ще ти дам един пример. Знаеш ли, че когато една кост в тялото се счупи, а след това заздравее, това място става най-силната част в цялото тяло. Това не е ли откачена работа? (Смее се – бел. а.)

- Кой е последният урок за любовта, който научихте?

Боже, какъв въпрос! Научих, че не получавам винаги това, което съм заслужила или съм си въобразила, че ми се полага. Често пъти имам едни очаквания, а хората не дават това, което заслужаваш. И тук става въпрос за любовта, която аз съм дала, а очаквам да ми върнат.

По-важното е обаче, че когато не получа нещо, просто спирам да го очаквам. Защото не е задължително това, което си дал като любов, да ти се върне. И изведнъж това ме изпълва със страшно голяма любов. Най-голямата любов, която мога да преживея, е любовта, която давам.

- Казвате, че пишете музика, когато сте в периоди на борба, болка или рани. Толкова ли е трудно да се съчини една весела песничка, вдъхновена от хубавата храна, например?

Абсолютно е така. Радвам се, че ми задаваш този въпрос. Тази година взех едно решение. Казах си, сега съм депресирана и искам да напиша една мъчителна, тъжна песен. Това ме накара да се чувствам по-добре, но въобще не е сигурно, че тази песен ще влезе в следващия ми албум.

Опитвам се да създавам ведри песни, но предизвикателството е в тях да има конфликт, защото той е в основата на всяка добра история. Искам да напиша щастлива песен, да направя нещо позитивно. И нищо чудно, да погледна на следващата фаза от живота си като просто разказвам за него.

И след като вече съм се пробвала във всички възможни стилове, сега ще се опитам да разказвам истории. Не знам доколко хората ще го приемат, но това ще е добре за мен и моя стил. Не знам, ще се радвам да ми кажеш какво мислиш...

- Албумът War In My Mind звучи доста спокойно, но в същото време те кара да настръхваш при всяка изпята дума. Кога една песен е трудна за изпяване? Кога професионализмът не може да победи емоцията?

Много хубав въпрос! Когато не се чувствам в кондиция, мисля че ментално не мога да усетя своите границите. Хубавото е, че колкото и депресивна да е една песен, нямам проблем да я изпея и споделя с хората. И това не е защото съм много смела, а защото в момента на изпълнението не мога да осъзная границите. Знам, че това е част от моето ментално заболяване – всички лекари ми го казват.

Има и друго... Когато трябваше да промотирам новия албум, това едва не ме уби. В края на промотура се чувствах направо съсипана. Защото нямах до себе си пианото или оркестъра, които да ме защитят и да не съм толкова открита и ранима. Срещу мен имаше само журналисти, които се изреждаха един след друг,камери, фотоапарати – всеки ден, в продължение на пет седмици, И много говорене... Ясно е, че при това положение, няма как да не издадеш и майчиното си мляко.

- Бихте ли изпяла песен без думи, само със звуци? Как би се казвала тази песен?

Жесток въпрос! Невероятен! И знаеш ли какво, току-що ме вдъхнови да напиша една такава откачена песен без думи. Къде си бил през целия ми живот, та чак сета ми задаваш тези страхотни въпроси!

(Замисля се – бел. а.) Може би тази песен ще се казва Love Calls (Зовът на любовта – бел. а.). Направо ме преобърна. Жестоко. Запали ме!

- Пианото ли е най-добрият приятел на гласа Ви?

То е сред най-добрите ми приятели. Въобще не си представям, че мога да направя нещо без него. Мисля, че пианото е приумица на Господ, негово продължение. От малка смятам това. Пред пианото съм все едно на онези дървени пейки в църквата, където хората сядат и се молят. Мястото пред пианото е място за молитва. Господ се е вселил в пианото. Възприемам го като нещо мъжествено, като кон... (Замисля се – бел. а.). Когато съм край конете, се чувствам защитена. Знам, че всяко момиче се чувства така покрай конете. У тях има нещо много защитаващо, мъжествено. Такова усещане получавам и от пианото.

- Кое за Вас е най-хубавото питие за наздравица? 

Има една безалкохолна напитка – газиран ябълков сок. Продава се в бутилки като от шампанско и е много вкусна. Обаче има и едро друго яко нещо – газирана вода, правена вкъщи. Тя се приготвя от чиста питейна вода и става много газирана. Можеш да й сложиш всякаква есенция. Има едни аромати, които правят сода като от 70-те години и на това питие му казваме Orange Crush. Убийствено е, правя си го всеки ден.

- Вече познавате българската публика. Какъв тост бихте вдигнала за нас, българите, които обичаме Вас и Вашата музика?

Знаеш ли, ще кажа на теб – защото тези въпроси бяха забавни, умни и духовити. Наистина, ти ме разплака с тези въпроси. Господ да благослови теб и българската публика. Нямам търпение да се срещнем в София. Ще бъде голям кеф, много любов и целувки от мен.