Импулсивно и бурно реагиране, обидчивост и бързо засягане на чест – тези неща са типични за турския нрав също както баклавата и чашата чай, предлагани на всеки гост. При това въпросните манталитетни особености характеризират не само кварталния продавач на зарзават или таксиметровия шофьор, а и цялата турска политическа каста. В този контекст трябва да се разглежда последният дипломатически гаф на Анкара, която реши да привика на обяснение австрийския посланик само заради някакво глупаво вестникарско заглавие. Това, разбира се, беше смехотворна реакция, която в крайна сметка остана без особено значение.
Турция се оплака от проведената в Австрия демонстрация в подкрепа на Абдуллах Йоджалан. Какво означаваше това? От една страна изявлението на турския външен министър беше направено несръчно, направо нескопосано. Но от друга страна външната политика винаги е и вътрешна и на този фон заяжданията на Анкара имат свое логично обяснение: защото борбата срещу терористичната организация ПКК, с лидер Абдуллах Йоджалан, в Турция е въздигната до ранга на държавен приоритет.
Погледът на Турция винаги е бил обърнат на Запад и това не е случайно
Още от времето на Османската империя Турция се ориентира към Европа. От основаването на Турската република насам западната ориентация на страната е една от водещите политически концепции на страната. Поне на първо време обаче, в Турция не става дума за трудно достижимите европейски идеали като равноправието на малцинствата, свободата на мненията или на печата. Въпросните свободи бяха в значителна степен подкопани по време на извънредното положение, въведено след неуспешния опит за преврат.
Турция се обвързва със Запада не от някакви идеалистични подбуди, а по съображения от реалната политика и икономика: ЕС е най-важният търговски партньор на Турция. Освен това съюзът играе важна роля в политиката за сигурност. Турция е член на НАТО по-дълго от Германия, а за разлика от Франция например, никога не е напускала Алианса. Няма да го напусне и в бъдеще. Поради вътрешната си нестабилност и геостратегическото си положение Турция е пряко зависима от западната подкрепа и същевременно е особено важен военен партньор на Запада.
Но защо тогава Реджеп Ердоган реши да посети Путин в Москва? Защото ледниковият период в отношенията с Русия след свалянето на руския боен самолет доведе до огромни икономически загуби. А защо Анкара дава нови аванси на Иран? Защото страната има спешна нужда от Техеран, ако иска да предотврати разпростирането на хаоса от съседна Сирия и на нейна територия. Именно случаят със Сирия показва колко силно обвързана ще остане Турция със Запада. Двамата „нови приятели” Русия и Иран поддържат сирийския диктатор Асад. По този начин те косвено оказват помощ на кюрдските братя по оръжие на ПКК в Сирия – Народоосвободителните сили" (YPG).
Турция бързо обърна гръб на сирийския диктатор и като една от първите страни остро осъди неговите действия в сирийската гражданска война. Главното седалище на сирийската опозиция все още е в Истанбул. Дори само заради необходимото подсигуряване на собствените граници със Сирия, борбата срещу войнстващите кюрдски групировки и срещу терористите от ИД, Анкара ще си остане на страната на Запада.
Личните симпатии на Ердоган нямат никакво значение
Напълно оправдано е човек да реагира с неразбиране на повтарящите се импулсивни изявления на високопоставени турски политици, отправени към чужбина. Все пак на хлъзгавия паркет на международната дипломация е прието да се говори с по-уравновесен език. Но като разумни европейци ние трябва да отчетем реалните политически дадености.
Няма никакво значение дали Ердоган и неговата управляваща клика се чувстват по-близко свързани с мюсюлманското братство в Египет, с правителствата в Москва и Техеран и с ръководството на „Хамас”, отколкото с правителствените ръководители в ЕС, американската администрация и Израел. Всички те са здраво стегнати в корсета на реалната външна политика и никой от участниците в нея не може да се измъкне току-така.
А не бива да забравяме и положителните импулси, давани от турска страна. Съвсем наскоро Турция например заяви, че иска да стане пълноправен член на ЕС до 2023 г. А това прозвуча почти като уверение в любов.
Даниел Хайнрих, „Дойче веле”
