Едва ли има режисьор, който би могъл с такава лекота да извади от Любо Нейков актьорски качества, а те да го изстрелват не само в космоса на топ комиците, но и сред най-талантливите драматични актьори. Лилия Абаджиева е успяла. Не е ясно каква е била цената на тази забележителна трансформация, но резултатите са налице.
На сцената се появява един чисто нов Иван Кузмич Подкальосин – като жених от ново поколение, мъртва душа от резерва и/или пък щастливо стечение на обстоятелствата. Нейков предизвиква възторжен смях още с появяването си, преди да е обелил и дума. А това го умеят единствено най-големите комици.
В „Женитба“ на Гогол тази солидна основа е използвана съвсем съзнателно и като възможност да накараш публиката да продължи да слуша, но и да продължи да открива текста, преоткривайки актьора. Така, Лилия Абаджиева отново разчупва моделите на прочит на класиката, която самата тя толкова много обича.
Колко романтичен може да е Подкальосин, колко голям е светът му, колко голяма може да е любовта му. Героят на Любо Нейков лети в облаците и това е една от най-запомнящите се сцени, по-паметна дори от голото „хоро“ с куфари, което Абаджиева устройва на мъжете в този спектакъл.
А ако говорим за дамите в „Женитба“, то след името на Албена Павлова може да има само удивителни и нищо друго. Актрисата, за пореден път, разкрива нова страна от огромния си талант. В ролята на сватовницата тя има излъчването на герой от комиксите, тя е като една съвършена анимация и акцент в този театрален проект.
Сценографията и костюмите са на Васил Абаджиев. Участват още Васил Витанов, Жанина Стоилова, Моньо Монев, Невена Бозукова-Неве, Роберт Янакиев, Румен Угрински, Снежана Макавеева, Станимир Гъмов, Роберт Янакиев и Румен Угрински.
Лилия Абаджиева за „Женитба“:
„Женитба“ е създадена през 1842 г. и определена от Гогол като „съвсем невероятно събитие в две действия“. Въпреки че е писана преди близо 200 години, ни дава да разберем, че възможността за изкушение се корени в самата човешка природа – такава, каквато е била винаги. И по-точно в нейната исконна двойственост, в посятата в нея сякаш вечна вражда между сетивността, тялото, интелекта, духа, между чувствата, емоциите, страстите и повелите на дълга, морала, съзнанието, разума.
Остроумието на Гогол и отношението му към несъзнаваното в „Женитба“ за мен е естетическа сублимация на силата на изкушението като влечение, чувство, страст, в конфликт с моралния дълг, който спира да различава доброто от злото.
Човекът е загадка в света и може би най-великата загадка. Представата ми за театралното е свързана с изследването на живота на духа, с изследването на човека между реалното и въображаемото, между високото и низкото, между божественото и демоничното. Но представата ми за театралното е свързана с пристрастието ми към преувеличеното и ироничното.
Гогол според мен като в някакво криво огледало ни дава да се видим, да се погледнем отстрани. Преувеличава до пароксизъм подвластността ни на вечните копнежи и желания. Именно като в някакво криво огледало ни показва как именно те – чувствата, емоциите, страстите, увличат човека във въртопа на живота. Правят човека безсилен да се съпротивлява и го завличат към дъното или бездната, ако… Ако срещу тях не се изправи с достатъчно сила разумът, съзнанието за дълг, които единствени могат да опазят човека в границите на човешкото. В света на желанията невинни няма.
