Какво е общото между Царската гара в Казичене, Минералната баня в Овча купел и Захарна фабрика? Всички те са архитектурни шедьоври и паметници на културата. Но също така вече са почти разрушени. Запустели, изоставени, нарочно забравени, тези сгради и още десетки като тях съвсем скоро може да бъдат само част от нечия памет.
През последните месеци и години съдбата на Тютюневата фабрика в Пловдив, на „Къщата с ягодите“ и къщата на Яворов предизвика медиен и обществен интерес. За много други сгради шедьоври обаче не сте гледали в новините. Като така наречената Царска гара в Казичене. Построена е в началото на миналия век – между 1906 и 1910 г., заедно с двореца „Враня“ за семейството на цар Фердинанд.
„Тя е обслужвала единствено и само този дворец. Всички, които са идвали на дипломатически мисии, на визити по един или друг повод, са минавали през тази гара“, разказва архитектът Антон Василев.
Тук е слизал британския крал Джордж V, личности, свързани с Райха, дори външният министър на Адолф Хитлер.
Смята, че от тук се е запалила страстта на цар Борис III по локомотивите. Монархът дори изкарва курс за машинист и спира на личната си гара.
Историческата стойност на това място, свързана с последното царско семейство, е още по-голяма.
„От тази те гара поемат в изгнание. Първо Фердинанд през 1918 г., после и внукът му Симеон II през 1946 г., заедно с царското семейство. От тук е изходът им извън България“, разказва Василев.
Без царската династия и след национализацията гарата губи значението си. Преди 1989 г. е използвана за строителен склад. С демокрацията е изоставена и започва разпадът ѝ.
„Започнаха да изчезват металните елементи от прозореца, наруши се покривната конструкция. Съответно, под влияние на метеорологичните процеси, всичко започна да се руши и за съжаление придоби този вид, в който я виждаме в момента“, обяснява кметът на Казичене Антон Владимиров.
Преди няколко години живеещите наоколо забелязват оживление пред Царската гара – хора са я наобиколили, обсъждат я. Оказва се обаче, че не са там, за да я реновират, а я готвят за събаряне.
„В кратки срокове успяхме да я регистрираме като паметник на културата и да я защитим от нерегламентирано събаряне“, обяснява кметът.
Времето и липсата на грижи обаче вече почти са заличили този паметник културата. Днес неин собственик е Националната компания за железопътна инфраструктура. Има проект тук да се направи атракцион за туристи с вагон-ресторант и обиколка с царския влак. Пари обаче няма.
„Без това ние не можем да осмислим какво сме имали, какво имаме в момента и какво можем да направим в бъдеще. История, това е една история, това е една култура“, възмущава се арх. Василев.
Пари хвърлени на вятъра. Това казват живеещите в столичния квартал „Овча купел“ за минералната вода, която блика и потъва обратно в земята в старата минерална баня. Сякаш мястото е избрано от невидима сила.
„Минералната вода потича тук след земетресение през 1858 г. Просто от недрата на земята руква топъл извор. И лека полека хората започнали да идват около извора, направили дървени барачки, два басейна, разказва архитектът Надежда Сучева.
И така до началото на миналия век, когато хората с общи усилия събират средства и започват строителството на масивна сграда. Тя е завършена през 1933 г.
Лечебните свойства на водата бързо се разчуват и тук идват хора от цял свят.
„Оказва се, че в София има 42 минерални извора и осем вида вода. От общо девет вида ние имаме осем. Нито един не се използва“, възмущава се Галина Дзанато от инициативата „Термално-нормално“.
„Сградата престава да функционира преди 30 години, оттогава е необитаема и състоянието ѝ става все по-плачевно“, разказва арх. Сучева.
Подобно е състоянието и на банята в Горна баня. И двете са в активите на Министерство на здравеопазването. Руши се и красивата баня в Банкя.
„С всяка година ще става все по-трудно дори не да я върнем към оригиналния облик, но да запазим ценностите, които са останали от нея“, признава Сучева.
Пари за възстановяването на красивите сгради няма.
„Бихме искали минералната вода да се върне в тези сгради. Не както Софийската баня да се превърне в музей, в мъртво тяло – хората трябва да могат да ползват това нещо, да става животът им по-добър“, казва Дзанато.
Наричат я Къщата на духовете. Това е домът на архитект Георги Фингов, чиито житейски път преминава през редица възходи и падения. Завършил във Виена, Фингов се прибира, за да строи модерна България. Жени се в София и решава да вложи всичките си умения в собствения си дом.
„Строена е в началото на века, до 1910 г. от архитект Фингов. Той я строи за себе си и семейството си, дори мебелите вътре са негов проект. От тях и интериора на къщата нищо не е останало. След трагични събития в семейството му – умират жена му и децата му, той я продава“, разказва Константин Фичев.
Продава я, защото фалира, но къщата има своя различна съдба – след Първата световна война е купена от кмета Петко Теодоров. Наследена е от двете му дъщери.
Национализацията идва и сградата е превърната в детска градина за няколко десетилетия, а двете сестри са оставени да живеят на тавана. Едната – Мария, доживява и демокрацията, но е разорена и няма пари за поддръжката на къщата, затова я дарява и днес тя е в частни ръце.
„Имат интерес главно към терена. Масовата практика е да се изчакат такива сгради да рухнат, за да не са вече паметници на културата, а теренът да се използва за търговски цели“ казва Фичев.
През социализма в къщата се снимат много филми. Днес можем да видим какво архитектурно бижу е била тя само чрез архивните кадри.
В официално писмо сегашните собственици обясниха, че повече от пет години проектът им за къщата буксува заради административни спънки, но до края на годината очакват ремонтът ѝ да започне.
„Историята и паметниците са за да знаем кои сме били и да знаем кои бихме могли да бъдем занапред“, казва Фичев.
Една красива сграда се разпада и край Габрово. Построена е с парите на индустриалеца Пенчо Семов. В началото на миналия век той натрупва солидно състояние от текстил и решава да направи нещо за бедните – построява старчески дом. Сградата е завършена 1936 г. и е образец на модерното строителство в България тогава.
„Пред сградата имаше един разкошен парк с езеро, в него лодка – старците да могат да се разхождат, да имат отдих. Вътре стаите бяха отделни за един или двама души. Беше готово, всичко оборудвано с леглата, с одеалата, с халати за старците и с бастуни“, спомня си Никола Гедев, племенник на Семов.
Но красивият старчески дом така и не отваря врати – пак след национализацията сградата е ползвана за различни цели. През 60-те години е дадена на болницата в града и там се изгражда инфекциозното отделение. То обаче е преместено в основната част на лечебното заведение през 2001 г. и зданието бързо започва да се разпада.
„Преди години сградата беше оградена с метална ограда, която беше открадната. После се настаниха бездомници. Около 2007 г. изгоря покривът“, разказва д-р Нели Савчева, директор на МБАЛ Габрово.
Преди време Областната управа иска да вземе Старопиталището за център за работа с деца. Министерство на здравеопазването отказва.
В последните години зданието многократно е предлагано безвъзмездно на хора с пари за публично-частно партньорство с болницата, но никой не проявил интерес.
Днес единственият останал вариант е продажба.
„До този момент, въпреки че всички са запознати с нашата невъзможност да инвестираме в тази сграда, не е имало никакъв инвеститорски интерес към нея. За мен това беше последната алтернатива за тази сграда. Знам, че има сантимент на габровци към нея, знам че това е един значим човек и сме длъжни да опазим неговото културно наследство, което е оставил, но, повярвайте ми, при тези изчерпани възможности, по-добре е да има частен стопанин и тази сграда“, смята Савчева.
Сградата обаче не е обявена за паметник на културата. Попадне ли в частни ръце, новият собственик може да направи всичко, което поиска с имота.
„Иска ми се да я видя поне в първоначалния ѝ вид – видът, в който беше 1947 г. Но няма да стане“, казва Никола Гедев.
Някогашното най-голямо предприятие в България – Захарна фабрика, днес е в руини.
Сградата е построена преди 118 години от белгийската фирма „Солвей“, а целта е била да се произвежда захар. Фабриката става символ за развитието на младата българска държава.
„С течение на времето поминакът замира, т.е. производството на захар не е толкова толкова силно, като в началото. Компанията изоставя сградата, тя сменя няколко собственика и стигаме до днес, когато, след десетилетия неизползване, е оставена да се сморазруши с идеята вероятно частният собственик да построи нещо модерно и голямо на мястото на паметник на културата с национално значение, какъвто е Захарна фабрика“, възмущава се Христо Илиев от „Спаси София“.
Зам.-кметът на София по въпросите на културата Тодор Чобанов обяснява: „На собствениците са налагани няколко пъти санкции, два пъти са глобявани със 100 хил. лева, многократно са правени предписания, комисията ни посещава регулярно обекта. С документи можем да докажем, че от 2009 г. собственикът не е предприел никакви действия по това да укрепи сградата, да я приведе в добър вид, за да може след това тя да бъде реставрирана, консервирана, ремонтирана. Казано просто, ако собственикът иска да си построи мол, то този мол трябва да изглежда като Захарна фабрика“.
„Тук трябва да се вземат мерки, които да позволят на общината, при систематично неизпълнение на предписанията, да влиза във владение на имота. Малко е радикално, но например във Франция се национализират имоти паметници на културата, които се разпадат, собствениците не се грижат и държавата или общината влизат във владение“, предлага Илиев.
„Обществото трябва да знае, че някои от тези собственици са трудни, а понякога и невъзможни за откриване. Те се водят на фиктивни адреси, това са фирми в офшорни зони, изключително трудно е да се връчи на такъв собственик какво трябва да изпълнява“, обяснява Чобанов.
Очевидно е, че не става дума за собственици, които нямат пари. Защото тези имоти са добити в резултат на търговски сделки, при които за тези имоти са платени много сериозни суми. Събрали сме всички данни, с които разполагаме и заедно с други собственици на такива сгради, които не изпълняват законите и са разрушили своите ценности, сме ги дали на прокуратурата за повдигане на обвинение. Важно е да обясним, че са изчерпани всички способи собствениците да бъдат принудени да изпълняват своите задължения“, казва още зам.-кметът.
Според Илиев у нас „сме сериозно закъснели в това да използваме подобни паметници като Захарна фабрика за културни цели и за облагородяване имиджа на София. Столицата в момента си губи лицето, историята и духа“.
Всички тези сгради си приличат – по напуканите стени, течащите покриви и продънените подове. По неоткриваемите собственици или институции, които са с вързани ръце. По бездушното вдигане на рамене и сякаш обречеността да не бъдат спасени.
Но изводът не е този. Изводът е, че си приличат и по още нещо – има хора, които се борят за всяка една от тях – да бъде възстановена и да не бъде забравена. Те пазят порутените тухли, но и духът им. И носят и предават тяхната памет.
