Хората в две добруджански села ни пишат, че живеят като в 18 век: без транспорт, без лекар и лекарства, без мобилна връзка, даже без радио и телевизия.
В селата Светослав и Чолаково хората не могат да си позволят да боледуват. Снабдяването с лекарства за тях е като „мисия невъзможна".
„Ние, първо, в общината нямаме аптека. За да отидем да купим някое хапче, трябва да отидем до града. Но до града с какво се отива? Нямаме превоз. Трябва да търсим частна кола. Ами тази частна кола иска пари - няма да те закара за пет лева - и обратно за пет - за десет лева…”, разказва кметът на Чолаково Иван Михайлов.
През 2010 година общината провежда конкурс за отдаване на автобусните линии. Тъй като маршрутът е нерентабилен, се явява само един кандидат и поставя условия.
„Да му осигуряваме за всеки рейс поне по пет-шест пътника, което не е по моите възможности. И така от края на 2008 година ние сме без транспорт”, обяснява кметът на Светослав Илия Стефанов.
Заради липсата на транспорт до двете села и лекар идва рядко, а в община Кайнарджа освен аптека няма и болница.
Сигналът на мобилните оператори също трудно се хваща и то само на няколко места. Един от мобилните оператори обещал да построи клетка, но нещата зациклили.
Няма-нето не свършва дотук - в двете села не достига и цифров телевизионен сигнал. Така подарените по социална линия декодери на хората са безполезни кутии. А заради голямата безработица онези, които могат да си купят сателитна чиния, са малцина. Ще кажете - поне могат да слушат радио - Уви! Сигналите на радио „Шумен" и радио „Христо Ботев" спират преди няколко месеца. И сега хората от селото слушат само румънско радио.
Несгодите тук са родили и мрачно чувство за хумор: „Като нямаме връзка със света, поне не знаем колко много сме изостанали от него".