Спомням си едни далечни години, когато ние като ученици се запалихме да ходим по пещери. За повечето пещерняци, в Темната дупка на Лакатник беше своеобразното „бойно кръщение”.
Тогава това занимание беше доста по-различно от днес, поне що се касае за екипировка. До специалирана екипировка, като карабинери, самохвати, десондьори, въжета и всичко необходимо можеше да се докоснеш, само ако си член на някой пещерен клуб. Да имаш миньорско осветление, произведено в ГДР, беше лукс и на помощ идваха кубинските кафеварки от които се правеше осветление, работещо с карбид.
Днес да си купиш сбруя е лесна работа. Тогава си я правихме от шофьорски колани. В решаването на всичко това, което не можеш да имаш като екипировка, се включваха стругари, а за да имаш гащеризон от дакрон, трябваше да се сдобиеш с него от магазин на „Красно село”, а бабата на приятел да ти го ушие.
Разказвам всичко това, защото всичко зависеше преди всичко от личния ентусиазъм. Днес има всичко необходимо и може да си го купиш, но за да се занимаваш с пещернячество, остана все така ентусиазмът. Това си мисля, когато влизам с група от точно такива хора в една от многото ни пещери.
В случая тя е хоризонтална и в нея тече река. Не е пропаст и не се изисква кой знае какво за да си подариш една разходка в нея. Това с разходката все пак не бива да се приема съвсем буквално, защото като изключим, пригодените за туристи пещери, за останалите се изисква опит и най-вече организирано влизане. Трябва да се спазват определени правила, защото тези места живеят своя вековен живот и ние нямаме право да нарушаваме протичащите вътре процеси. Място по тези места за безотговорност няма.
Влизането вътре не трябва да оставя никаква следа. Все едно никога не си бил в нея. Това е универсално правило за присъствието ни в природата като цяло. През призмата на времето на нашия живот, милионната възраст на една пещера е достатъчен аргумент да осъзнаваш, че не ти диктуваш случващото се в нея, но лесно може да нарушиш даден процес.
Най-малкото на прекратиш растежа на едно образувание, което нараства с един сантиметър за около 100 години или да нарушиш спокойствието на изключителния животински вид на прилепите – едни изключително полезни животинки, които, неясно защо, са станали символ на нещо зловещо и опасно.
Вървим от галерия на галерия. Много сполучливо наричани „галерия”, защото красотата на формите и цветовете и са произведение на изкуството на най-талантливия творец – природата. Всичко което е създадено от този творец по тези места е уникат и никога няма да се повтори, освен като структура и химически състав.
Това не пречи на някой си Ганчо, който е решил да си напише името. Мотивът естествено не е за да се пише автор. Просто е решил да увековечи своята простотия. Докато разглеждаме надписите на други ганчовци си говорим в търсенето на решение, как да се обясни на хората, че не само драскането, но и изнасянето на образувания е безсмислица. Те са красиви вътре, но не и навън.
Може би трябва да се обясни, че това не са полускъпоценни или скъпоценни камъни, които не се нуждаят от влажност и определена среда за да показват красотата си. Те са част от общата картина и не стават да си ги вградиш в някой медальон или пръстен.
Докато си говорим, над нас двама от нас се завръщат от разходка в разположена над нас галерия. Въпреки усилията, чувам определението. Това горе е неземно красиво, направо от космоса. Първоначално си мисля, че сравнението не е подходящо. Та ние сме под земята. Малко след това осъзнавам, че е напълно на място.
Та нали космосът е нашия дом, а планетата ни е създадена в него. Звездите които виждаме са символ на красота и нещо което не можем да докоснем. Част от това сътворение си имаме в пещерите. Тях можем, но не бива да докосваме и нарушаваме тяхната среда. Трябва да ги пазим такива, каквито са.