Може би точно така би изглеждал нашият свят след 50 или 100 години. Чудноват, дори малко неразбираем за хората от бъдещето. А за някои чудноват би бил и животът на Били. Странник, който срещаме по пътя за Рилския манастир.
Къщата, в която израства прилича на малък музей. Книги, икони и картини са първите предмети, наследени от баба му. Днес те са част от пъстрия му свят с име вехтошарница "Шедьовър". Валентин Балабанов-Били купува мястото за вехтошарницата си през 1994 г. и от тогава казва, че не може да се откъсне от това място. Сам спи в малка стая, от която пази цялото си имущество, разположено на самия път.
"За мен е спряло времето, но аз не съм си загубил нито духа, нищо. Това ми е животът. Ти не знаеш сутрин тук какво ми е чувството при затворени врати. В средата на полето да се разходиш по гащи на двора, да мине кучето да близне. Направил съм така, че съм си докарал света в собствения двор. Не им взимам пари за това. Има дни, в които влизат по 100-200 души. Придобиваш и култура, и знания, и преживявания, и запознанства. Едно запознанство е повече от всичко. Аз се гордея, че от скрападжийниците и от боклучарниците мога да се храня", разказва Валентин Балабанов.
Били знае наизуст всички свои вещи, за които след придобиването им се грижи и да бъдат реставрирани. Днес работи по възстановяването на стар английски локомотив. Част от находките му не разказват обаче за миналото, а за настоящето.
"Има един бюст на Георги Димитров и влизат деца през две последователни години, тичат възторжено и започват да викат: "Госпожо, тук има паметник на Милко Калайджиев!" При цялото ми уважение към Милко Калайджиев, но това тук говори за целия крах в образованието като отношение към историята. Хвърлят тук хартии, плюят по пода, крещят, викат. Уникално чувство за безстопанственост, за безнаказаност", споделя Били.
Днес той живее сам. Семейството му е разпръснато из страната и чужбина.
"Можеш да съхраниш десетки хиляди предмети, но не можеш да си съхраниш близките хора. Гадно е", казва той.
Няма кой да наследи и продължи вехтошарницата му, превърнала се в етнографски и технологичен музей. Днес тук той съхранява богати колекции от стари коли, носии, музикални инструменти, радио и телевизионни апарати и какво ли още не. Сред старите бижута, които е приютявал под покрива си са първата спортна кола на Людмила Живкова и вартбурга на Лили Иванова. Най-скъпото му имущество е автомобил от 56-а година.
Били е щастлив, че е реализирал детската си мечта, но и страда, защото се чувства уморен и може да я загуби.
"Дървото го ядат дървеници, колите ги яде ръждата, носиите ги ядат молците, останалото ги довършват мишките.
Това ще изчезне с мен заедно, но не бих го подарил на държавата, защото знам каква ще му бъде съдбата. Може би ще бъде ритуално смачкано, унищожено", споделя вехтошарят.
"В момента се чувствам много гадно по повод на това, което похабявам, а иначе съм взел решение всичко, или поне една голяма част от това, което не е на сухо да го продам, да подаря, да преразпределя, ако изобщо нещо може да бъде спасено", добавя той.
Като по-млад е обиколил света, но казва, че не би заменил живота във вехтошарницата си с нищо.
"Аз съм доволен от живота си, не съм доволен, че си напуснах физиката, но иначе веселяк съм. Обичам да се радвам на живота във всичките му ъгли и аспекти и светлини. Щастие е това да може да спиш отключен сред полето и да спиш спокойно. Това щастие ли е според теб?", пита Били.