Най-големият въжен мост в България, оприличаван на моста Голдън гейт в Сан Франциско, е единствената връзка на жителите на село Лисиците със света. Мостът не се поддържа, а друг път към селото - няма.
Представете си да живеете на място, където няма магазин, няма аптека, няма лекар, няма дори път. Живот на Остров - звучи примамливо за любителите на приключения, но не и за 20-те жители на едно българско село, за които това е всекидневно предизвикателство. Село Лисиците е известно сред туристите с крепостта Моняк, както и с най-големия въжен мост в България, единствената връзка на селцето с останалите населени места.
За да стигне до село Лисиците, човек трябва да извърви 3 км пеша, буквално през жп релсите, защото друг път няма или да използва линията Хасково-Кърджали и да слезе до най-близката спирка, през която обаче влак минава само сутрин и вечер, а след това го очакват още 2 км пеша по пътека…
По това време от годината разходката в тази горичка е много приятна, но представете си през зимния период как възрастни хора изминават 2 км по стръмната пътека, за да отидат до най-близкото населено място и да си купят хляб.
По пътя срещаме рибари, които чакат влака, за да се върнат до съседните села, където живеят.
Според един от тях - Кольо Николов, мостът е една голяма забележителност, но по него минават много мотористи и това е доста опасно.
Кметът Шукри Мехмед Исмаил отбелязва, че до преди две години е имало работник, който поддържал моста. „Беше на 79-години. Стават от около 7-8 месеца, откакто почина човекът и от тогава до ден днешен няма назначен работник”, казва още кметът.
Това е най-дългият висящ въжен мост в България. Дължината му е 260 метра. От двете му страни го държат 40 стоманени въжета. А под сивите дъски тук блестят водите на язовир Студен кладенец, който се намира в Югоизточната част на Родопите. Ежедневно от тук преминават десетки туристи, но за съжаление по-голямата част от дъските за полуизгнили, дори опасни, а парапетът се нуждае от боядисване.
Сибиле минава по моста през три дни. Желанието й да има поне път до моста, защото през лятото е поела грижите за внука й и често се налага да го взима със себе си, когато ходи да пазарува. Притеснява се от счупените дъски и иска да помогне за освежаването на моста, но и трябва помощ.
Влизайки в село Лисиците ни посреща и Мехмед. От него разбираме, че основният поминък тук е едрият добитък. Освен за добиване на хранителни продукти, семействата тук отглеждат овце, крави и магарета за продан. Често се налага да прекарват животните през моста, за да ги изтъргуват.
Оказва се, че въжената връзка на селото със света е взела през годините и жертви.
„Първият мост е срутен, аз минах последен, преди много години беше. След мен моста се срути, дадохме 1 жертва. След мене човекът дето минал се хванал за моста, мостът се скъсал и паднал във водата. Замръзна човекът и умря”, спомня си Мехмед.
Мостът е построен през 1974г. До преди това хората са преминавали през язовир Студен кладенец само с лодки. Затова всяко семейство в селото има своя ръчно изработена лодка. Мустафа ни кани да гости в дома му. Пред нас се разкрива красива градина с цветя и зеленчуци, а задния му двор прилича на пристанище.
Тръгваме си от селото очаровани от гостоприемството на хората. Животът им, обаче е труден. В 21 век те живеят като на Остров. Нямат път, а за единственият мост, който им дава достъп до най-необходимото не се полагат достатъчно грижи. Хората на село Лисиците не са много - около 20-тина. Обичат родния си край и няма да заменят дивата природа със светските удобства, но това означавали, че трябва да бъдат забравени?