Представете си да дойде някой и да ви нареди да напуснете дома си завинаги, защото скоро ще бъде изграден язовир, а домът ви – ще бъде потопен. Точно това преживяват семействата на писателите Йордан Радичков и Иван Давидков от селата Калиманица и Живовци.
Роден през 1929 година в несъществуващото днес село Калиманица, Йордан Радичков е не просто съвременният патриарх на българската литература, но и авторът, когото читателите обичат, заради произведения като "Ние, врабчетата", "Вербюлд", "Свирепо настроение", "Последно лято".
Радичков казваше, че животът е дълго изречение, написано с много любов, ала пълно с правописни грешки. Съдбата на родното му село е доказателство какво се случва, когато грешките станат в повече.
През 60-те години властта решава да изсели и залее селата Живовци и Калиманица, заради строежа на язовир Огоста, разказва 91-годишният д-р Георги Георгиев от Живовци.
Първо, това беше изненада, че цяло едно село отива под вода. Второ, самото наливане не беше странно, защото започва да се пълни язовирът и толкова, спомня си д-р Георги Георгиев.
30-годишният тогава доктор Герогиев си спомня потапянето на къщите, сякаш е днес.
Откриваме внука на големия писател на поредната изложба в столична галерия, в която представя илюстрации от Радичков.
Йордан Радичков - внук признава, че се усеща в родния край на дядо си особената мистика, която е характерна за творчеството му.
„Много е особено да видиш едно място, където знаеш, че родът ти е оттам, прародителите и в следващия момент отиваш и няма нито една къща, нито едно място където да оставиш цвете, нито един надгробен камък, пред който да се поклониш…“, отбелязва той.
Драмата с изселването провокира Радичков да напише новелата "Последно лято", която режисьорът Христо Христов пресъздава в едноименния филм, с участието на Григор Вачков – голям приятел на писателя.
На кино фестивала в Атланта през 1974г филмът е отличен с награда за най-добър чуждестранен филм, а Вачков печели златен медал за мъжка роля за участието си в продукцията.
Грешка в изчисленията или не - водите на Огоста никога не достигат Калиманица, но въпреки това, в края на 60-те години всички хора от селото са изселени, а то разрушено.
Днес, единствената останала сграда е някогашната църквата, а на мястото на селото е засадена овощна градина – като метафора за вечния живот на едно място.