От 1982 г. Христо Пройко е енорийски свещеник в катедралния храм „Успение Богородично“ в София. Той е лично ръкоположен от Папа Йоан Павел II.
„Това е едно събитие, което остава завинаги. Този ден беше 6 януари през 1994 г., когато разбрах, че не само съм избран за епископ, но и Папата е изразил желание да бъда ръкоположен. Бяхме 13 свещеници от цял свят, които бяхме ръкоположени от него. Беше много силен момент. Една много силна служба, в която, разбира се, ние получавахме от ръцете на един светец ръкоположение и по този начин се чувствахме с един голям ангажимент към църквата, и с една голяма признателност към него”, разказва монсеньор Христо Пройков.
Той никога няма да забрави този ден, защото тогава Папата отделя време за специална среща с всеки един от свещениците, за да им даде благословия за бъдещия им живот като епископи. Монсеньор Пройков си спомня добре и атентата срещу Папа Йоан Павел II през май 1981г.
„През 1981 година аз бях в Рим за учение и си спомням деня на aтентата. Бях там, но не на мястото на атентата, но все пак в Рим. Спомням си суматохата, която се предизвика в Рим с кръженето на хеликоптери и веднага отидох на площада и видях стола на папата – празен, с една икона и всички бяха потресени от това, което беше станало.” – разказва той.
„Тогава първата мисъл е все пак човек да се помоли – това бедствие да премине по-скоро да има някакъв добър изход. И си спомням, че следващата неделя след атентата, Папата беше в болницата. Тогава се честваше едно историческо събитие от един от съборите на Християнската църква изобщо, от първите събори на църквата. Бяхме на площада на Санта Мария Маджоре и тогава Папата от болничното си легло се свърза с нас и по един микрофон рецитира Веруюто – молитвата „Вярвам в Бога”, с която ние изповядваме по най-краткия начин нашата вярата. След като каза молитвата той произнесе думите: „Прощавам на моя брат, който ме рани”. Това беше много силен момент за всички.
Според него любовта на хората и желанието за лична среща с тях е сред основните прилики между Папа Йоан Павел II и Папа Франциск.
„Чувствахме Папа Йоан Павел II наистина много близък, защото беше папа славянин и имаше едно отворено сърце за всички. Притежаваше феноменална памет, която го караше да познава толкова много хора по света и да казва: „Този го познавам”. От друга страна той беше папата, който сам отиваше при хората. Той носеше Бог сред хората - вярата, с която те трябва да живеят”, споделя още монсеньор Пройков.
„Папа Франциск е папа, който се ползва със симпатията на хората в България. Той е този, който остана след избирането си за папа – да живее на същото място, от където участва в избора на папа, в една сграда в градините на Ватикана, а не се премести в Папския палат. Когато сме заедно на събирания, конференции, синод той е първият, който ни чака на вратата и всички ние епископи минаваме, а той ни поздравяваше по отделно. По-рано ние трябваше да запазим дистанция, но протоколът сякаш е по-разчупен от неговата непринуденост и неговия стил на живот. Дори се случва той да излезе от Ватиканските стени и да отиде да посети хората”, разказва монсеньор Пройков.