„Бойно поле“, „Фронтова линия“, „Място между живота и смъртта“ – за отделенията с болни от коронавирус по света и у нас са използвани всякакви определения.
Този разказ е по-различен. В него думата даваме на тези, за които спасяването на пациентите не е геройство, а дълг. Ще чуете и тези, за които COVID-19 не е телевизионна абстракция, а лична история.
„Дишай!“ – най-естественото нещо на света, но и най-трудното, когато наистина си на ръба. Ето как видеожурналистът Добромир Иванов видя отделенията с болни от коронавирус в „Александровска болница“, където прекара 26 часа – рамо до рамо с лекари, пациенти, медицински сестри, санитари и доброволци.
Отвътре
„Вчера се замислих как да го обясня на някой, който не работи това – например на мъжа ми: ако си сложиш шнорхел и два чифта кухненски ръкавици и се опиташ да сложиш бургията на бормашината“ – така д-р Виктория Стоянова картинно описва „опаковането“, през което минават медиците, преди да влязат в „зоната“ със заразно болни пациенти. Признава, че защитните средства в един момент предизвикват не само дискомфорт, но и болка.
Прекарват в болницата дни наред. Д-р Цветан Попов е бил 28 дни, излязъл е и сега отново е на работа – от седмица. Някои от лекарите и сестрите директно казват, че живеят в лечебното заведение.
„Първите два дни синът ми, който е на 7, след като ми вдигне телефона, първите му думи са: „Тати, какво правиш? Разболя ли се?“. Малко ми беше странно, днес не ме е питал това нещо като първо изречение, пита ме като второ. Какво да им кажа – преди да тръгна го предупредих, говорих с него. Самият той ми каза, че трябва да се дезинфекцирам с гелче и да слагам по две маски. Това ми го казва дете на 7“, разказва д-р Миладинов.
Заразата
Докторът обяснява, че острата дихателна недостатъчност настъпва за секунди: „Както го гледате сега, че е добре онзи човечец, след 15 секунди може вече ние да се борим със смъртта“. Медицинската сестра Елена Каравелова допълва: „Проблемът на някои пациенти е, че рязко зазляват както са добре – сериозно трябва да ги следим“.
В реанимацията има трима пациенти в тежко състояние, двама вече са интубирани. „Страшното при корона е начинът на предаване, няма лечение и това, че умират хора.
То и от грипа умират, но за него има лечение. Страшното е, че е непозната инфекция, нещо ново, с което никой не се е срещал. Иначе, болните са като всички други – хора са и ние трябва да се грижим за тях“, подчертава д-р Миладинов.
В значително по-добро състояние е 68-годишният Богомил. Постъпил е с тежка пневмония и висока температура. Казва, че е готов да си тръгне, но все пак трябва вирусът окончателно да се изчисти от тялото му.
Лечението
Д-р Миладинов обяснява защо се обръща с „моето момче“ или „моето момиче“ към хора, значително по-възрастни от него: „Душици са си, не са виновни, за съжаление уцелиха лош момент да се разболеят и с лош вирус“.
„Единият начин е да се лекуват симптомите и другото е да лекуваме проявите – острата дихателна недостатъчност. Повечето хора го приемат по-емоционално, но ние ги успокояваме, защото повечето се лекуват успешно, почти всички“, отбелязва и д-р Попов.
Пациентите с тежък коронавирус се „завъртат“ – една от препоръките е болните на апаратна вентилация да се обдишват по корем, защото се смята, че това е по-ефективно. Процедурата е свързана с предварителна подготовка на персонала за всеки един човек.
Заплахата
„Тати, слушаш ли майка си? Тате, какво стана? Не ме питай – сега съм при короните, ти как си, добре ли си, не съм се разболял. Тате, обичам те и най-вече се пази“ – д-р Миладинов говори със сина си по телефона.
Признава, че чак такива мерки никога не са били вземани заради друга инфекция: „Страх ни е, затова се опаковаме така, но това ни е работата и ние си я вършим“.
Най-опасни за реаниматора са аспирацията на бронхиалното дърво на даден интубиран, както и самата интубация.
Някога, когато
„Първо като се прибера, поне два-три месеца няма да изляза от двора. Ще си седя в къщата, ще си поливам, ще си садя, но навънка работа нямам изобщо поне два-три месеца… Само един път да се прибера вкъщи“, признава пациентът Богомил.
И една от медицинските сестри има своя план: „Ще се прибера вкъщи, ще прегърна майка ми и много дълго ще прегръщам кучето си, което, всеки път, когато ме чуе по телефона, се радва и носи играчки. Много ни липсват, държим се в тонус, но друго си е вкъщи“.
Надеждата
Тази вечер четири оздравели жени ще бъдат изписани. „Искам само да слушаш: секрет отрицателен! Изследването е нормално, тази вечер те изписваме. Нещата приключиха тук, надявам се и за в бъдеще, ще ти дам допълнителни указания в епикризата“ – така изглежда хепиендът.
Някои изпадат в шок от това, че ще ги изписват.
Лекарите виждат себе си след месец на същото място, вършещи същата работа – все така ще има болни и все така ще трябва някой да се погрижи за тях.