А Иисус им рече: ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно. Матей 17:20
Маруся и Евтим знаят колко тежко е синаповото зърно. Защото вярата била онази, която ги спасила, когато животът на детето им бил на ръба.
През август 2019 година светът на едно семейство се сгромолясва.
- Кога усетихте, че нещо не е наред?
- Той се качи на едно дърво и падна от него, и не можеше да стане изобщо. И го прегледаха, и казаха, че трябва да му се направят изследвания за кръв, иначе е добре. Той една седмица се държа добре, но след това целият стана с едни лилави петна. И се обадихме в болницата, прегледаха го, качиха го в една линейка, и той след нас… за София, и така“, разказа Маруся Килифарева, майка на Ники.
Енергията му е свършила изведнъж, допълни Евтим Килифарев, баща на Ники.
„Мисля, че бях изморен по някаква причина, не ми достигаше въздух и паднах. Само да се изкача до у нас един етаж и вече се запъхтявах. А преди бягах по километри и нямаше нищо“, сподели Николай Килифарев.
„Закараха ни в ИСУЛ в онкологичното отделение. Трябваше да му се постави диагноза. 2 или 3 дни по-късно излязоха със становище, че е остра лифмобластна левкемия. Казаха, че това е по-лошият вариант на левкемия, но, че ще може да се оправи, стига да има сили да се бори и да изпълнява всичко. Но всичко е въпрос на неговата воля“, заяви разказа Маруся Килифарева.
Ники е на 13, когато чува диагнозата. Родителите му решили да не крият от него, за да могат заедно да минат през това предизвикателство.
- Аз знаех, че е най-лошото и му го казах на него в самото начало, обясни Маруся.
- Как се събират сили?
– Ами събираш. Започваш да търсиш варианти за спасение на твоето дете. Амбицираш го да следва всички препоръки.
Момчето прекарва няколко месеца в болницата и претърпява 2 химиотерапии. Крепи го любовта към ученето и дори там не спира да наваксва с учебния материал.
След двете химиотерапии, лекарите съобщават на семейството, че Ники се нуждае от трансплантация на костен мозък, за да пребори окончателно левкемията.
„По принцип вероятността брат или сестра да е съвместим, е една четвърт. А вероятността родител да е съвместим, е нулева“, каза Евтим Килифарев.
Николай има късмет, и изтегля точно тази "една четвърт вероятност", която ще го спаси. Изследванията показват, че малкият му 6-годишен брат Здравко е напълно съвместим да му стане донор.
„Наистина беше голям късмет, че той беше напълно еднакъв с мен и много помогна“, отбеляза Николай.
- Как обяснихте на Здравко какво се случва?
- На него му казахме, че ще го вземат лекарите, ще го приспят и той ще помогне на брат си да е жив и здрав. Но не сме изпадали в подробности, защото още беше в детската градина, обясни Маруся.
Трансплантацията се случва на 10 декември 2019 година. Продължава няколко часа. Брат на брата помага.
- Какви бяха за вас тези часове?
– Човек трябва да вярва. Вярата е много силно нещо. И трябва да гледаш позитивно на нещата. И да казваш "Детето ми ще оздравее", каза Маруся.
Семейството прави избора трансплантацията да се случи в България, защото детските онкохематолози тук печелят доверието им. Те са спасителите на Николай.
„Без прекъсване, ние 25 години вече правим трансплантации. Ние сме екипът, който успя да въведе в България този метод и сме горди. Защото 97-а година, октомври месец, ние извършихме първата автоложна трансплантация, това значи от собствен материал, и 4 месеца по-късно направихме алогенна операция – тоест от чужд донор“, обясни проф. Добрин Константинов, началник Клиниката по детска клинична хематология и онкология в ИСУЛ.
„Всички си представят трансплантацията като аналогия с органи, като операция, това не е така. Това е едно много сложно и съвършено кръвопреливане, в случая на Николай от неговия брат, с нужната подготовка, с надеждата да се възстанови кръвотворенето в пациента ни, без усложнения, и да сме направили така, че да изчезнало заболяването“, заяви доц. Мая Йорданова, Клиниката по детска клинична хематология и онкология от ИСУЛ.
- Кога разбрахте след трансплантацията при Николай, че тя е успешна?
– В деня, в който, тоест има период, в който той няма нито една кръвна клетка, нула, тоест той прилича на човек, който е разоръжен от всички негови защитници. Или в момента, в който се появят клетки след преливането, разбираме, че няма да се върне левкемията, когато мине 1 година.
Ники се прибира у дома след почти 4-месечно отсъствие. Здрав е и е осъзнал цената на живота.
Затова граби с пълни шепи от него и си поставя амбициозни цели – като например да учи японски език.
- Аз харесвам предизвикателствата и реших да пробвам. И засега вървя добре.
- Какво можеш да ни кажеш на японски?
– Мога да се представя, казах – приятно ми е да се запознаем, на 14 години съм и моите хобита са да танцувам, да плувам и да уча японски.
Със смела крачка се връща и към любимите народни танци, които практикува от детска възраст.
- Кой ти даваше сили през тези месеци?
– Със сигурност семейството. Понякога и лекарите ме уверяваха повече. Също и училището, танците, приятелите.
И няма по-щастливи от неговите родители.
- Оттук насетне за какво си мечтаете като семейство? Ето, лошото е зад гърба ви?
– Да сме здрави, нищо друго не искам. Всичко друго си го имаме, категорична е Маруся.
А при срещата ни с лекарите спасители, им излъчваме малко видео с благодарност.
„Здравейте, доцент Йорданова и всички лекари, много благодаря, че ми помогнахте да мина тази болест. Много поздрави на всички ваши роднини, да са здрави и много любов между вас. И да продължавате да радвате и други деца“, казва Николай. Благодарни сме за всичко, което направихте за Николай Килифарев. Пожелавам ви да сте здрави и щастливи. И се надявам все повече хора да разчитат на това отделение. И да вярват, че има добри специалисти и в България“, отбеляза Маруся.
- Проф. Константинов, това ли е най-голямата награда за вас?
- Разбира се, тя всъщност всяка една история е със собствена сила, звучи със своите особености, но това е една доста продължителна съдба, време, в което всички се потапяме. Пациентите и техните семейства, всеки случай е едно предизвикателство за нас. И затова пътят е много дълъг и в началото не можеш да видиш края, и когато е по подобен начин краят, когато те са спокойни, усмихнати и благодарни, това е цената на това, с което сме се захванали.
- Видях сълзи в очите ви сега?
- Защото формата, под която толкова скромен и обран пациент като Ники, може да бъде накаран да говори. На него му вадихме думите с ченгел от устата. И това ме развълнува, че очевидно е имал причина да изкаже това. Това е доказателството, че всички вярваме в доброто“, каза доц. Мая Йорданова.
Защото нужна ни е само вяра, голяма колкото синапово зърно.
- Кое ви прави щастлива тук?
- Надеждата, чувството за успех, което е несравнимо с друг успех, добави доц. Йорданова.
Едно момче, преборило болестта. Един брат, дал частица от живота си за живота на своя брат. Родители, които имат най-голямото богатство у дома – две деца. И щастието да бъдат заедно, и заедно парче по парче, да подреждат живота.