Когато идва този светъл празник винаги си спомням за думите на Тома, който не вярвал във Възкресението – „Ако не видя на ръцете му раните от гвоздеите и не сложа ръка на ребрата му, няма да повярвам“. Но след като вижда с очите си и раните, и докосва тялото, Тома повярвал, но за вечни времена бил наречен „неверни“.
Този момент вдъхновява Караваджо да нарисува може би най-известната си картина, показваща момента, в който Тома докосва една от дълбоките раните по тялото на Христос. Изражението му граничи с крайната изненада, шок, но и надежда. Надежда в завръщащата се вяра.
Това ни напомня, че има неща, в които трябва да вярваме, дори и да не разбираме напълно. Така се е съхранила човешката цивилизация през хилядолетията. Това, че никога не си виждал с очите си нещо, не означава, че трябва да го отричаш или подценяваш. Не трябва да чакаш да се заразяваш с болест, за да повярваш, че тя е опасна или да се порежеш с нож, за да повярваш, че кръвта е червена.
Човечеството в момента преминава през труден период. Понякога се чувстваме като затворени в балон на несигурност и притеснение. В този смисъл, да отречеш източника на притеснение е естествена човешка реакция за много от нас. Така работи човешкият мозък – той се стреми да изхвърли лошите спомени, да заличи чувството за болка в момент на слабост. Затова обикновено, когато човек премине през голяма трудност, се чувства щастлив, сякаш лети. А не се концентрира в болката или притеснението, което е изпитал и през което е преминал.
Не е далеч времето, в което отново ще полетим. Но за да се случи това по-скоро, нека приспим неверието в онези тъмни кътчета на всяка човешка душа, които ни карат да се съмняваме във всичко. Тук се крие и едно от вечните послания на християнството и Библията. А именно, думите на Христос към неверния Тома – „Блажени са тези, които без да видят, са повярвали“.
Защото като се замисли човек, на този свят има и неща, които трябва да бъдат видени от колкото се може по-малко хора. За доброто на всички ни.