Той винаги е между добрия човек и лошия герой. Играл в почти всички филми и сериали от детството на много от нас. Един от най-обичаните ни актьори и властелин на дублажа. Отраснал е на сцената на Варненския театър, където работели родителите му. Днес продължава да играе в Народния театър. А скоро му предстои юбилей. Той е Марин Янев.
- Баща ми беше театър майстор, майка ми – гардеробиерка. Това ме привърза, свърза с театралния въздух, с театралния климат, зарази ме, а това заболяване е неизлечимо. В това съм сигурен. А се потвърди и от моите дъщери по-късно. И така от малък задишах този въздух, хареса ми и съм щастлив, в този смисъл, че през всички тези години живях и правих нещо, което ми беше любимо, за което аз бях мечтал. Даже първите ми сценични изяви са като дете, още не можех да чета и в една пиеса, помня че беше нещо американска, трябваше да играя едно малко пиколо, което носи писмо на героинята, примерно. Трябваше да кажа две думи от рода на: „Писмо за вас, мадам“ и те ми дадоха написан текста, а аз не можех да чета и с доста дресура от страна на баща ми ги научих вкъщи наизуст и така проходих там, така да се каже.
- Родителите ви кака реагираха когато казахте, че искахте да станете актьор? Децата често се опитват да избягат от професията на родителите си, във вашето семейство обаче определено не е така.
- Не, напротив, имаше едно негласно удовлетворение от това, че моето занимание на сцената като актьор, беше тяхната реабилитация. Те цял живот са работили в театъра, но зад завесата. Те са били невидими за публиката и сега изведнъж техният син ги реабилитира, той е на сцената и те чрез мен, нали разбирате, какво най-вероятно е било в душите на тези хора, милите ми родители, Бог да ги прости.
Марин Янев завършва ВИТИЗ в класа на проф. Боян Дановски. Един изключителен випуск. от който са част звезди като Катя Паскалева, Руси Чанев, Стефан Данаилов и Стефан Маврудиев.
- Ооо, това е също един от шансовете в моя живот, едно от птичетата, което е кацало на рамото ми. Това е един от големите ми шансове – че попаднах под крилото на този голям педагог и режисьор. Аз говоря за Дановси, но няма да пропусна да кажа какво съм си откраднал и от Крикор (Азарян), от Краси Спасов, от много хора, които смятам, че са по-мъдри от мен. Коко казваше: „Майна, никога не лъжи на сцената – личи си, личи, бъди честен!“.
Там среща и голямата си любов – актрисата Цветана Цветкова. Имат две дъщери, които са тръгнали по техния път – Кристина е актриса, а Марина сценограф.
- Любов от пръв поглед ли беше?
- Не. Ето, това е парадокс – че ние до четвърти курс съжителствахме заедно, бяхме едни от най-добрите приятели. Приятелство между момиче и момче в случая. Ние си споделяхме всички творчески и лични трепети. Аз знаех нейните – тя имаше връзка с едни много мастит човек, аз моите пеперудоподобни увлечения... и всичко това ние си споделяхме и имаше едно добро приятелство. Как се случи, откъде? Може би по закона за случайностите, тия вечни закони на случайните неща. В четвърти курс пламна нещо, случи се и може би защото беше късно и ни предстоеше раздяла, това още повече породи у нас желанието да се съберем на всяка цена и се случи. И вече 50-ина години сме заедно.
Пресъздал е стотици роли на сцената на театъра и в киното. Но една от най-запомнящите се остава тази на Макмърфи от „Полет над кукувиче гнездо“.
- 70-те години – това беше… вие не знаете, но някой от хората помнят още онова време, когато не всичко можеше да се каже, види и така нататък. Но по едно стечение на обстоятелствата ние изиграхме тази пиеса. Хората ме обичаха заради нея, те ме идентифицираха с нея. След представление идваха тълпи за автограф, но те ме обичаха заради това, което говорех на сцената, което Кен Киси беше написал и Красимир Спасов беше поставил на сцената. Моята заслуга беше почти никаква, но тогава времето беше такова, че хората жадуваха за това някой да излезе и да каже истината, колкото и да е многолика.
Освен блестящ актьор Марин Янев винаги е бил гражданин с позиция. На протестите, през 2013 г., той беше един от интелектуалците, който излизаха да протестират до края.
- За Френската революция беше казано „революцията изяжда децата си“. В това има голяма истина. Мисля, че нещо подобно се случи. Мисля, че хората в желанието си за промяна се почувстваха измамени. Като че ли нищо не се промени или много малко. Вярвам, че в парламента и сред политиците има умни и мислещи хора и то сериозно мислещи, но общото ниво според мен е много ниско. Не може, ето, да вземе пример сега тази конвенция – Истанбулската. Абе, хора, прости са нещата – искаме ли да има насилие, било то над жени, деца, мъже? Никой не иска. И защо е тогава цялото това боричкане? Боричкане е мека дума – тази злоба, която се изсипва, защо се политизира всичко това?
- Имате внучка – и тя ли е тръгнала по вашия семеен път?
- Ах, това за внуците ми е много приятно, че ме питате, защото това е един от светлите лъчи в моите дни. Децата са прекрасно нещо. Те също осмислят до голяма степен нашето битие, но внуците – това е наистина, звезден миг. Тя порасна, вече е студентка. Е, не в България, в Оксфорд – журналистика и нещо друго там. Тя ми връща вярата в младите хора, които идват след нас.