"Никога няма да пиша неща, които няма да стават за четене", ми каза Захари Карабашлиев в разговор преди години. И се оказа прав, разбира се - най-новият му роман "Опашката" е една от най-увлекателнитe книги от български автор, които някога съм чел.
След силните "18% сиво", "Хавра" и "Жажда", новата му книга е завладяваща притча за покварата и измамната сила на илюзиите, в която светът от близкото (възможно) бъдеще сякаш е на път да захапе опашката си, а Карабашлиев проследява всяка нейна извивка в най-дръзкия си роман досега.
"Свободни сме били, ала не сме го знаели" - така започва "Опашката" - увлекателна и проникновена история за покварата на властта, за характера на доброто и злото... През страната и света преминава вълна от безредици, всеобщото недоволство изглежда е достигнало критична точка, а с наближаването на президентските избори напрежението между власт и гражданско общество нараства. Настъпило е времето за действие, но някой трябва да направи решителна крачка и да поведе страната към един нов ред.
Какво вдъхновява писателя за "Опашката"? Захари Карабашлиев разказва в ексклузивно интервю пред Ladyzone.bg.
Книгата видимо е вдъхновена от скорошни събития - антиправителствени протести, пандемия; и сякаш ни пренася в едно възможно близко бъдеще… Романът изглежда излиза като точното нещо в точния момент. Какъв допълнителен прочит на събитията би направил сега?
Всъщност, романът е вдъхновен от събития, случили се в съседна на нашата реалност, но равноотдалечени от всякакви прояви на разумен живот.
"Научих, че някои радикални промени на моделите на управление настъпват именно след чумата", пишеш в книгата. По какъв начин очакваш светът да се промени след пандемията? А самият човек?
Всъщност очаквам обратното: пандемията да се промени след света. А самият човек с пандемия, или без пандемия се променя, така или иначе. Измаря се от самия себе си.
Ако трябва да цитираме думите на 95-годишната лекарка от Сараево в книгата: "Човек много бавно става добър, момиче. Човек може да стане лош лесно, но добър се става много, много бавно." Защо според теб е такава човешката природа?
Защото доброто изисква съзнателни и градивни действия. Лошото можеш да сториш за миг. Леонардо е рисувал Мона Лиза четири години, а един психар я разряза с нож за секунди. Или пък - можеш да си играеш цял ден да майсториш една торта и някой просто да си изтръска фаса върху нея. Човешката природа е такава, каквато е - никой не знае защо, ние не сме нейни създатели, ние просто живеем в нея под наем, за малко.
С добри намерения ли е осеян пътят към покварата?
Никой съзнателно не избира пътя към покварата. И никой не тръгва с лоши намерения заникъде. В мислите си, навярно и най-големият злодей е невинен.
В книгата има един дълъг пасаж, който брилянтно описава целия Преход: "Защото истината е, че не те, а ние носим вината за това сега. […] Ние го направихме. Те са там сега, защото ние им позволихме, ние ги оставихме да стигнат дотук, на практика ние ги произведохме. […] Дори с нежеланието си да участваме ние участваме. И след като участваме – ние трябва да сме управлението, а не управляемото." Защо бяхме толкова пасивни като народ - и сякаш продължаваме да бъдем?
Нямам представа. Удивително е как така оправни като индивиди, българите се оказваме толкова пасивни като народ. Карма?
Вижте цялото интервю със Захари Карабашлиев в Ladyzone.bg.
