Сенките винаги са по-големи от хората. И почти винаги са страшни. Зловещи. Истински. Хората са разрязани от светлини, от звуци и дори от мъгла. От собствената си генетично предопределена умствена кастрация и невъзможност да усетят живота такъв, какъвто би могъл да бъде.
Такъв е светът, създаден от Оруел и пророчески наречен „1984“. Той размазва представите за нормалност и възкръсва в свой, макар и умален, но все пак мащабен театрален прочит под открито небе, на сцената на „Нов театър НДК“. Режисьорът Бойко Илиев се е прицелил с изумителна точност, както върху ударното звучене на текста, така и върху кастинга.
Уинстън и Джулия на Оруел живеят доста след Ромео и Жулиета на Шекспир, и почти на космическа дистанция от младите актьори Анна Касабова и Даниел Найденов, които са двойка и в живота. И двамата обаче влизат под кожата на своите персонажи с безпогрешната точност на съвременници и на случващото се в романа. Без претенции и с болезнена реалистичност, това талантливо дуо сякаш се е сляло с времето и пространството, с догмите, с абсурдността, с езика на тялото – толкова достоверна е играта им. Както и любовта в изолатора...
Веселин Калановски е доайенът в този екип, той е истинският, големият и не по-малко зловещ брат, който заковава историята. Неговото появяване в представлението е със смразяващо сетивата присъствие – той е тънката червена линия в сюжета – невъзмутим, превъзхождащ, властен, ехиден, с остър ум и цинична същност. Артистичното и актьорско присъствие на Калановски е най-адекватното олицетворение на името на тази пиеса, наречена „Антиутопия от изолатора“.
Пространство на обречеността и безпътицата, в което човекът, познавайки живота на тази земя не по-зле от всички останали животни, е осъден всички злини да произтичат от собствената му тирания... Той е във време, в което прераждането е „малко изпитание“, той не консумира, не произвежда, не снася яйца, не тегли каруци, но въпреки това е господар на всички останали животни. И проклет! Той е в основата на онзи сън, в който Те ще усетят каква би била земята, когато Той изчезне, когато всички запеят химна „Добитък световен“...
Сценографията на „Антиутопия от изолатора“ е на Теодор Даскалов, а костюмите – на Жанета Иванова. Заслужените аплодисменти са и за актьорите Цветан Николов и Яцек Янков. Цялата продукция е на драматичния театър „Антон Страшимиров“ (Разград).
Един въпрос с два отговора – от Анна Касабова и Даниел Найденов
За любовта на сцената и в живота, за мечтите, жертвите и подчинението, за 1984-а, за Големия брат, за партньорството в живота и на сцената, за ролите и образите, в които влизаме
Любовта е, едва ли не, единственото истинско и красиво нещо в книгата на Оруел. Може ли средата да опорочи любовта?
Анна Касабова: Може – в трудни времена, като тези на Оруел или времена на войни. Ние, хората, имаме чисто природен инстинкт, който ни кара несъзнателно да се връщаме към първичното и, дори и да не искаме, човешките чувства се притъпяват.
Даниел Найденов: Как бихте могли да си позволите да изпитвате любов, когато това се разглежда като болестно състояние от заобикалящите ви хора? Всъщност, по- голямата част от същността ни се формира точно от заобикалящата ни среда.
Чувствате ли са наблюдавани в контекста на днешната ситуация и нещата, които се случват?
Даниел: Не се чувствам наблюдаван, но определено съм. Гугъл ми следи дневните маршрути, фейсбук ме слуша и ми следи търсенията, за да ми предлага персонализирани реклами, в супермаркета ме наблюдават с камери... Така че, определено, вече сме доста далеч от личното пространство – такова, каквото е било преди 20 години.
Анна: Аз знам, че ни наблюдават. Не смятам и че е трудно да се досетим, че е така. Та нима всеки от нас не си носи почти постоянно в джоба устройство, пълно с всяка нужна информация и свързано с интернет?
Може ли според вас да се манипулира Големия брат?
Даниел: Зависи. Ако го разгледаме като човек, седящ в офис, имащ служители под себе си, получаващ информацията си от хора, тогава – да, би било много лесно да се манипулира – мнението, информацията, която получава и т. н. Но, ако той не съществува като отделна единица, а в съзнанието на всички, тогава общността се превръща в един самоконтролиращ се организъм, изплашен от евентуалното съществуване на висшестоящ съдник. Тогава кого и как точно бихте изманипулирали?
Анна: Големият брат е манипулация сам по себе си. Както в пиесата се споменава: “Всичко е в съзнанието”. Така, както може да се създаде илюзия за Големия брат, така може и тя да бъде заменена от друга.
Бихте ли влезли в къщата на Big Brother днес?
Даниел: За мен това е мястото, където човек отива, ако иска да изгуби достойнството и личния си живот. Не знам дали си заслужават нищожните пари, които получават накрая, за пълното си омаскаряване. Но историята познава всякакви случаи. „Никога не казвай никога“, са казали хората, но с начина, по който разсъждавам сега, никога не бих влязъл.
Анна: Не. Никога не съм харесвала формата. Смятам, че е гавра, както с участниците, така и със зрителите. Вероятно се харесва като развлекателно предаване, но аз не виждам нищо развлекателно в крясъци и обиди, сипещи се в национален ефир.
Вие лично на какво не се подчинявате?
Анна: Старая се да не се подчинявам на общоприети истини и категорично не се подчинявам на несправедливостта.
Даниел: Не се подчинявам на простотията, на модните течения, на фалшивите герои и на чалга културата.
Какво не бихте жертвали за любовта?
Даниел: Не бих жертвал правото си да бъда отделна личност. Мисля, че трябва да сме жертвоготовни за половинката си, но в никакъв случай – да изгубим себе си в процеса, защото тогава ще изгубим и нея.
Анна: Не мисля, че за любовта човек трябва да жертва себе си. Другият трябва да е до вас заради самите вас. В крайна сметка, човек първо трябва да цени себе си, за да може да сподели любовта си с друг. Но, ако си готов да се отречеш от собственото си аз, то как ще се отдадеш другиму.
Припокриват ли се мечтите на героите ви с вашите мечти?
Анна: Може да се каже. Моята героиня търси радостта от живота, истинските усещания и красотата. Аз също се стремя към това, но в по-различни условия.
Даниел: За щастие, личният ми живот е далеч по- добър от този на Уинстън Смит.
Даниел: Не зная. Погледнато отстрани е лесно да кажем: „Ще направя това и онова“, но когато сте израснали и възпитани в такава среда, най-вероятно дори не забелязвате всички проблеми, които ви обграждат, пречат и смачкват. В крайна сметка, вариантите са два – адаптираш се и оцеляваш в дадената среда или тръгваш срещу нея, готов да умреш в процеса.
Анна: Трудно е да се каже, но вероятно ще се адаптирам, но и ще се опитам да живея. Не като тях, а наистина да живея. Като Джулия.
Епохата прави ли любовта по-силна?
Даниел: Не, проблемите, които решавате заедно, правят любовта по-силна.
Анна: Не е важно кога и къде обичаш. Важно е да обичаш с цялото си сърце.
Кои нейни/негови демони Ви изкушават?
Даниел: Предпочитаме да не отговаряме на този въпрос.
Партньорството в живота помага или пречи на партньорството на сцената?
Даниел: Зададох си същия въпрос в началото. Според мен – нито едното, нито другото. Истината е, че в театъра сме колеги. След като свърши репетицията и си тръгнем, отново ставаме двойка. Успяхме да отделим професионалния план от личния и мисля, че работата ни спори.
Анна: Не смятам,че когато работим, трябва да смесваме едните отношения с другите. Дали помагат – не знам. Важното е да не пречат. За щастие, ние успяхме да ги разграничим.
Даниел: Засега – не. Понякога ми е трудно да изляза от състоянието, в което е бил образа ми, но досега не ми се е случвало да не изляза от образ.
Анна: И при мен е така, макар да смятам,че да изиграеш нещо, то е част от теб, малко или много. Нещо като скрита лудост, за която разбираш в последствие.
Как се запознахте? С какво се спечелихте един друг?
Даниел: Запознахме се на работа. Мисля, че я спечелих с остроумие, хитрост, търпение и честност. Но подчертавам дебело остроумието!
Анна: В една и съща среда сме, та не беше трудно да се запознаем. Мисля, че го спечелих с чувството си за хумор и по това, което ми е казвал – с големите си очи.
Заедно ли учите текстовете на ролите си?
Даниел: Обикновено не. Това е първият спектакъл, за който учим текстовете си заедно.
Анна: Аз обикновено го уча, без да искам. Затова, когато седна да уча текст, сама се изненадвам, че вече съм го научила.
За какво мечтаете?
Даниел: Мечтая за спокоен крайбрежен живот с любимите хора.
Анна: Всички мои близки и аз да сме добре и да съм щастлива, където и да ме отвее вятърът.
Как се виждате след 10 години?
Даниел: Със скоростта, с която се променят нещата в днешно време, 10 години е прекалено далеч в бъдещето и засега не виждам до там.
Анна: Надявам се, всичко да е наред. Иначе не обичам да гледам толкова напред във времето. Старая се да живея тук и сега, преди да са се превърнали в „едно време, когато“...