Харизмата изисква искреност и щедрост, което е част от таланта – таланта да свириш добре, да бъдеш виртуоз и да изглеждаш като модел. И всичко това е тя. Камий Тома. Великолепната французойка, чието присъствие на сцената е като красив пожар, обгърнат от перести облаци – абсурдно сравнение, но то събира ведно красотата на музиката, красотата на виолончелото и красотата на човека и романтик, който стои зад всичко това...
Сред толкова много красота, няма как да не искаш да знаеш повече за нея – за усмивката, която не слиза от лицето й, за начина, по който работи, за срещите с хората в живота й, за мисията й като отговорен млад артист, за щастието да бъдеш.
Камий Тома – за работата с УНИЦЕФ, за страха от сцената и за сценичната треска, за харизмата без талант, за София, за Париж, любовта и кроасаните. И още: Защо всички обичат Найден. Има ли нова вълна от различни класически музиканти. Вижда ли се като модел на моден подиум и защо Дворжак, Шуман и Сен-Санс не бива се изпълняват с един и същ тоалет.
Voice of Hope е първият класически албум, записан в партньорство с УНИЦЕФ. Признание, отговорност, мисия или нещо още повече е това за Вас? Още повече като се има предвид музиката в този албум и повода за нейното написване.
- Централното парче в албума Never dive up („Никога не се предавай“) е написано от Фазил Сай през 2015 г. след терористичните атаки в Париж. Това е неговият опит да се пребори с травмата от този ужас. Покрай него, аз подбрах подобни по звучене и по смисъл композиции, които да имат някакво социално значение за хората около мен.
След като записах албума, осъзнах, че това не са само ноти и заглавието не е само думи. Помислих си дали не мога да направя нещо повече, затова се обърнах към УНИЦЕФ и им предложих да го направим заедно. За мен надеждата са децата и образованието, и всичко свързано с тях. Много съм радостна, че УНИЦЕФ откликна и приходите от тази албум отидоха за тях и за техните програми. Успехът беше огромен.
Voice of hope се превръща в мисия....
- Да... Това е мисията на живота ми.
Казвате, че силата на класическата музика е да отваря сърцата. Има ли случай, в който сърцето може да се свие от музиката?
- Музиката е начин на изразяване на емоциите, който е по-силен от думите и от езика. Когато възприемаш музиката, това предизвиква много различни емоции. И, ако музиката те натъжава и ти свива сърцето, аз се надявам, че това е катарзис, след който да се почувстваш по-силен, облекчен и да можеш да продължиш напред...
С Найден Тодоров свирите за трети път? Има ли човек, който да не може да обича този български диригент?
- Не, не мисля, че има такъв човек... Ние ще свирим заедно за трети път, но се виждаме за четвърти път. През юни, когато свирих в Токио, той е видял в социалните мрежи, че съм там. След концерта дойде при мен и това беше удивително, тогава видях, че този човек е наистина необикновен..
Найден Тодоров носи светлината, характера и скромността на един наистина голям диригент и музикант. Той е емпатичен и изключително позитивен. Аз наистина го обичам, обичам да работя с него. Затова много се вълнувам да се върна тук. В момента, в който влезеш в тази сграда, и застанеш на сцената, заедно с оркестъра, усещаш как неговия дух и неговата позитивност се предава на всички. Усещаш как неговият дух е в цялата сграда на зала „България“.
Като изключим Найден Тодоров, днес има ли музиканти от ранга на Жаклин дю Пре и Мстислав Ростропович, на които са възхищавате?
- Да! Такива са цигуларката Жанин Янсен и пианистът Фазил Сай, които съм избрала за свои модели. Защото те не само са прекрасни музиканти, но когато свиря с тях, преживяването е неописуемо. Те горят в това, което правят. Когато съм на една сцена на тях съм, съм се докарвала до състояние, в което не мога да дишам – заради наситеността на преживяването...
Може ли един артист да има харизма, без да има талант?
- Това е много лошо... И не мисля, че е възможно. Мисля, че харизмата върви се таланта, иначе е фалшива и няма да издържи дълго.
Има такива проекти, които живеят, но смятам че са фалшиви – защото харизмата изисква искреност и щедрост, което също е част от таланта.
Има ли нова вълна от различни класически музиканти? Възприемате ли себе си като част от такава вълна?
- Да! (Смее се – бел. а.). Всъщност, всяко поколение е нова вълна. В наши дни всичко се върти около имиджа и около впечатлението, което създаваме.
Например, Дворжак – това, което свиря сега, е писано преди стотина години. Но то също може да е модерно по начина, по който е модерна една от любимите ми песни Girl on fire на Алиша Кийс.
Новото поколение музиканти, част от което съм, се старае да покаже на публиката, че ние също също горим в това, което правим... Класическата музика е трудно нещо, както и класическият балет е много труден. Изискват се ежедневни репетиции и пълно отдаване. Хората, които са cool/готини създават впечатление, че това, което правят, не изисква чак толкова голяма отдаденост, че е по-лековато.
Но имиджът не е всичко във впечатлението, което създаваш. Това, че изглеждаш по определен начин, не те прави по-малко cool и не олекотява образа ти. Защото зад всичко това, което ти показваш, стои страшно много работа и страшно много просвещение. Класическите музиканти са cool и новата вълна също е cool.
Страхът от сцената и сценичната треска едно и също нещо ли са?
- Сценичната треска е нещо, което чувствам след всичките тези години – всеки път преди концерт. Това е нещо хубаво, защото показва, че уважаваш работата си, че си човешко същество, че се съмняваш, че всичко може да се случи и че е човешко да правиш грешки.
Но всеки път в гримьорната, 15-тина минути преди концерт, се е случвало да се чувствам ужасно. Тогава си спомням защо съм тук – за да изляза на сцената и да изпълня музиката. Тогава мисля за публиката и за хората, които преди два месеца се отишли до касите и са си купили билет – били са щастливи, че ще дойдат да ме слушат тази вечер. Тогава забравям за себе си, излизам и свиря за тях...
Казвате, че всеки концерт е урок. Има ли уроци, които никога няма да забравите?
- (Смее се – бел. а.) Да, всяко изпълнение е урок. Музикантът, когато започва едно изпълнение, не е същият като този, който го завършва. В началото и в края това са две различни личности.
Уча се от диригента, от другите музиканти, от публиката, от акустиката, от самата музика. Помня всеки урок от сцената...
Бихте ли свирила на покрив в София?
- С най-голямо удоволствие!
Точно над зала „България“ има прекрасен покрив с изоставен басейн и чудна гледка към центъра на София...
- Ще се поинтересувам (Смее се – бел. а.).
Родена сте в Париж в година, след която Европа изцяло променя своя облик. Но как се променя Париж през годините, през Вашите очи?
- (Замисля се – бел. а.) Не бих казала, че Париж се е променил толкова много. Аз съм на 34. Не познавам София отпреди 20-30 години, но тук се чувствам по по същия начин, както и в Париж. И това е вибрацията на всеки голям град.
Хората търсят начин да живеят по-добре, търсят по-хубави места, на които да се срещат, в стремежа си за усъвършенстване и за красота. Париж е имал шанса да не бъде бомбардиран по време на Втората световна война. Той винаги е бил красив. Днес, когато минавах по мостовете на Париж, се вълнувам по същия начинът, както и когато бях дете, през първите десетина години от моя живот...
Модата минава ли понякога преди музиката, или това е немислимо?
- Музиката винаги е на първо място.
Виждате ли се като модел на моден подиум?
- (Отговаря, без да се замисля – бел. а.) Не. Може и да е забавно, но не, не...
Там не бих се почувствала в моя свят. (Замисля се – бел. а.) Не, не... Това не е моят свят...
Бихте ли свирила Дворжак, Шуман и Сен-Санс с един и същ тип тоалет?
- Всъщност, не. Винаги се старая да намеря подходящата дреха за концерта, който изпълнявам. Защото начинът, по който се обличам, е част от представлението, което изнасям. Защото ние слушаме, но също така и гледаме. Например, Шостакович бих го изпълнявала с тъмни дрехи, за Шуман бих избрала нещо по-романтично, а за Дворжак – нещо по-героично...
Начинът, по който се обличам за всеки концерт, е моят начин да се потопя в атмосферата на произведението и да превърна себе си в част от произведението.
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Музиката.
Голяма изненада (Смеем се – бел. а.)...
- Съжалявам, но това е самата истина. Мога да кажа още, че обичам и живота... Или най-добре – музиката, живота и любовта. Ето, не казвам, че обичам кроасани или багети, макар че ги обичам (Смее се – бел. а.).