„Арт“ започва леко джази, леко познато, дори лекичко и лековато, небрежно, стерилно. Но това е само началото. Най-полулярната пиеса на Ясмина Реза заживява нов живот в Младежкия театър – през погледа на един съвсем млад режисьор...
Трима приятели установяват, че имат различни разбирания за това какво е боклук – когато става дума за изуство. Оказва се обаче, че разбиранията за бокулк надхвърлят изкуството и стигат до съвсем лични, дълбоки и твърде остри за едно приятелство отношения. Боклукът се оказва и житейски...
Умеем ли да се смеем от сърце, или това въобще не е нещо, което се учи. Или само мразим от сърце. И завиждаме, и не умеем да чуваме, нито да се вслушваме в думите на хората, които са най-близо до нас. И как изкуството става лакмус в едно приятелство, и всичко рухва. Въпреки привидните устои на времето и собственото ни усещане за вечност в отношения, които взимаме за даденост. Зад стените, които си мислим, че не умеем да градим, а всъщност самите ние сме стени в собствения си затвор от неясни мисли и чувства.
„Арт“ провокира, насъсква, крещи – и този зов не е просто говорене в нищото, а изговаряне на съществените неща през усмивката на съдбата – което превръща една нетолкова приятна реалност в приятен за гледане спектакъл.
Новият „Арт“ – на Владислав Стоименов, който освен режисьор, е и актьор от трупата на Младежкия театър, по нищо не отстъпва на представлението с Атанас Атанасов, Владимир Пенев и Иван Петрушинов (режисьор – Пламен Марков) и това с „мечките“ Захари Бахаров, Юлиан Вергов и Владо Карамазов (режисьор – Антон Угринов). Изборът на Петър Петров-Перо, Георги Гоцин и Кирил Недков е повече от адекватен, и всеки от тях е стигнал до образа по възможно най-привлекателния за публиката начин. Героите им Серж, Марк и Иван са като попарт трио, в което, подобно на популярното течение от 50-години на миналия век, се противопоставят гледни точка за елитарната култура срещу монопола на кича.
Контрапункт на този цветист комиксоподобен сюжет е черно-бялата сценография на Ванина Цандева. Освежаващите музикални „пирончета“ на Калин Николов придават на цялостната картина още по-силно усещане за анимационност, което пък още повече подсилва саркастичната нотка, която минава през текста.
Най-силни обаче остават крясъците и отблъскващата откровеност, с която героите на Ясмина Реза разрязват не само миналото, но и бъдещето си. А зад всичко това остава само пустота и мълчание, които безвъзвратно убиват човека... В този, смисъл, „Арт“ е нещо като урок, който трябва да бъде преподаван на определени интервали от време – за да напомня за лекотата, с която можем да се саморазрушаваме. И как само човекът е в състояние да превърне себе си в опитно зайче на собствения си експеримент...