Анна Томова-Синтова е родена в България, но е сред артистите, които отдавна принадлежат на световната култура. Заради безапелационната си кариера и артистизъм, признати от най-големите имена в музиката. Заради способността й да пее с лекота на четири езика. Заради феноменалната цифра 14 – броят на постановките „Дон Жуан“ с нейно участие, в девет от които изпълнява партиите си на два езика. Но най-вече заради лекотата, с която изпълва пространството около себе си – с изключителна човечност, адекватност и търпение, и усмивка, която не слиза от лицето й.
Относно богатия си репертоар, сопраното споделя, че Рихард Щраус е „една привилегия за моето развитие като изпълнител“, италианският репертоар е „като един хубав кораб над водата, но понякога имам нужда да потъна в дълбокото“, а Верди – „моят водач в пеенето и основата на моето пеене“. Признава, че само веднъж е отказвала роля – в „Електра“, защото „не можех да се съюзя с това представление“.
По време на сегашния си престой у нас, Анна Томова-Синтова е в компанията на две чаровни дами – дъщерята Силвана, която галено нарича Сиси, и внучката Мария. Любопитно, макар и не неочкавано е, че и трите поколения са в досег с музиката. Силвана има своя агенция в Германия за мениджмънт на изпълнители и диригенти, а Мария и нейният брат Тони свирят на пиано, като Мария се занимава и с пеене.
До 18-годишната си възраст и Силвана е била убедена, че нейният професионален път ще бъде свързан с пеенето, но две ключови преживявания я карат да промени решението си. Ето какво разказва тя: „По времето, когато учех пеене в музикалното училище в Берлин, веднъж взимах урок от мама. Когато тя запя, а след това и аз, и чух собствения си глас, си казах, че няма смисъл да продължавам. И другия случай беше, когато тя ме попита дали искам да се занимавам с пеене, след като виждам как винаги се притеснява да не изстине, не излиза вечер и въобще не води нормален начин на живот. Аз самата постоянно се притеснявам да не хвана хрема и да я заразя“. Човек трябва да е категоричен в желанието си да се занимава с каквото и да е, било мнението на Ана Томова-Синтова.
По-късно Сиси, която е удивена от огромния брой театри в София, става актриса в Лондон. В продължение на няколко години играе и пътува по турнета с най-малкия син на Чарли Чаплин – Кристофър. След това продължава да работа в звукозаписната индустрия – в Лондон, Париж, Чикаго и Берлин. В продължение на осем години е личен пиар на големия диригент и пианист Даниел Баренбойм. Заради него, заедно със съпруга си, се мести в Берлин, където се ражда дъщеря им Мария.
Анна Томова-Синтова – за музиката и семейството, за мястото й на сцената днес и по-младите й колеги, за безсънните нощи, за изкуството от сърце за сърце, за мечтите й днес, и за офертите за работа, които все още получава.
– Разпявате се всяка сутрин...
– Както спортистите имат свой начин на тренировка и на загряване, така и ние певците имаме съответните разпявания. Аз останах вярна на техниката на Катя Спиридонова (Оперна певица и педагог – бел.а.). Това ми действа хубаво – едно, че загрявам гласа, а от друга страна е тонизиращо и освежаващо.
– Дъщеря Ви ми сподели, че като малка не сте й пели много детски песнички.
– Напротив (Смее се – бел.а.). Пяла съм й не само арии, но и приспивни песни, и то редовно. Даже ги пеехме двамата с баща й. Самата аз също съм израснала с песнички. Но истината е, че сега пея повече на внуците. Така или иначе, Сиси беше през цялото време с мен на репетиции.
– Казвате, че със сегашното си гостуване в България предавате щафетата на по-младите. Как се предава щафета? Като дълг ли го приемате?
– За мен това не е дълг, а винаги е била една задача, особено след изминатия голям път. Правя го с много голяма радост и всеотдайност, както е било винаги.
– През годините споделяте, че личното и професионалното при Вас са вървели заедно. Никога ли професионалното не е пречило на личното, или обратното?
– Пречило – не! Всичко зависи от това с какъв поглед човек гледа на нещата. При мен може би има нещо вродено – аз се насочвам винаги към позитивното. Убедена съм, че човешкото и професионалното са вървели ръка за ръка със собственото ми развитие напред.
– Кое е по-сладко – да сте сред децата и внуците си или да сте на сцената?
– Със сигурност е различно. Никога не съм сравнявала това, което е било тогава, и това, което е сега. Тогава всекидневието беше процес на работа или творчески период – подготовка на партии, безсъници, които остават и днес, пътувания, багажи, текстове, упражнения, учене на партии. Беше съвсем друго – в името на живота, който водехме и това, което правехме. В днешно време, с възрастта изискванията стават по-други. Човек зависи и здравословно от много неща. Не мога да кажа кое е било лошо и кое е било хубаво, но се е вървяло напред. И тогава, и сега, докогато може, чувството ме е водело напред.
– Как гледате днес и сега към сцената?
– С интерес и с нестихваща обич и любопитство. Аз съм израснала на сцената от съвсем малка със Сашо Йосифов (композиторът Александър Йосифов (1940-2016) – бел.а. ) зад пулта на баща му (Йосиф Йосифов, известен като Йоско Йосифов, български оперен диригент и композитор, един от основателите на Старозагорската и на Варненската опера – бел. а.) в Старозагорската опера и това беше мое всекидневие. И този интерес до ден-днешен не е изгубен. Интересува ме днешното състояние на операта.
– Какво от сегашната сцена Ви допада?
– На първо място, въздействието на самата музика. В днешно време сцената е малко проблематична, когато излезе извън рамките и изискванията на композитора. Аз приемам всичко модерно, но трябва да познавам композитора и неговия замисъл за съответното произведение.
– Това има ли връзка с думите Ви, че изкуството е от сърце за сърце?
– Има. Всяко нещо, което е почувствано със сърцето и поднесено със сърцето, винаги има въздействие.
– Има ли случаи, когато това не се получава? И какво прави тогава артистът от сцената?
– Сигурно има такива случаи. Ние не сме автомати – да се натисне копчето и само да функционира хубавото, което въздейства. Но струва ми се, че там вече роля има и повелята на самия композитор. Когато ние сме посветени на неговото интерпретиране, тогава нещата се получават автоматично, в хубавия смисъл на думата.
– Говорите за светлината на музиката. Бихте ли споделили къде виждате тази светлина – в композитор, в произведение или може би във Ваше изпълнение?
– Виждам я по различен начин при различни композитори. Но Моцарт е един от най-големите носители на светлината в музиката. И Рихард Щраус е казвал, че тази светлина на Моцарт го е вдъхновявала много в творчеството му. Не бива да забравяме Бетховен, който също е признал това. Всички ние, които имаме дарба, трябва да сме много благодарни за този контакт в изкуството, защото светлината лежи в основата на всичко – и на самия живот, но в изкуството особено много.
– Говорите за светлината на Моцарт, но къде е в днешно време тази светлина в изкуството?
– Тя си е пак там. И нищо не може да я унищожи по никакъв начин. Разбира се, сферите, които в днешно време натежават, са повече материални, повече бизнесменски. И това е проблемът за младите хора. Затова аз особено им се възхищавам, че въпреки всичко, въпреки тази динамична техническа епоха, имат в себе си силата и вдъхновението да принадлежат на изкуството с обич.
– Един образ винаги се преболедува, казвате Вие. Кой образ преболедувахте най-леко?
– Нормално е да се преболедува. Това са чужди образи. Аз не сравнявам нищо в живота – нито хора, нито моите собствени партии, защото те са различни по изисквания. Всеки път съм се гмуркала в тях и съм ги изживявала с всичко, което трябва да се изживее, за да стане мое.
– Германия заема много голяма част от Вашия живот. Коя личност в тази страна Ви е повлияла най-много?
– Професор Ролф Ройтер (германски диригент (1926-2007) – бел. а.), който ме подхвана от самото начало. Но след това не бива да забравям Курт Мазур (германски диригент (1927-2015) – бел. а.). Не бива да забравям и Савалиш (Волфганг Савалиш, един от най-големите германски диригенти (1923-2013) – бел. а.).
– Разказвали сте, че все още сънувате музиката и сцената. За какво обаче мечтаете сега?
– Мечтая светлината и позитивният поглед над живота да бъде над всичко, което дърпа надолу хората. За близките около мен – децата ми, внуците ми, искам да бъдат здрави. Искам и аз да съм здрава, да имам сили да изпълня повелята – да поднасям изкуството и да свързвам изкуството с хората, на които то принадлежи.
За съжаление, останах без обичния ми съпруг, на когото дължа много и с когото бяхме заедно 56 години едно цяло в името на изкуството.
– Ще имаме ли щастието да Ви видим отново на сцената?
– (Смее се – бел.а.) Вече по друг начин. Макар че до миналата година, точно по това време, в Барселона, бях с „Андре Шение“. И все още идват предложения, но няма да казвам какви. Последното беше от Гранд опера – Париж. За мен сцената беше дотук. Правя концерти с младите. Нека да не преувеличаваме нещата. Сега се концентрирам повече за контакта с младите и за предаването на моя опит. Другото само ще си дойде.
– Много Ваши колеги посочват свои наследници в музиката...
– Ооо, много са. Щастлива съм, че от всеки мой майсторски клас има изпълнители, които пробиват и правя своя път нагоре. Щафетата трябва да се предава.
– Има ли българи сред тях?
– Бих обърнала внимание на Цветана Бандаловска. Тя самата го знае!
Оперната прима е в България по покана на акад. Пламен Карталов, за да подготви вокално-интерпретационно артистите, които ще участват в новата премиера на Националната опера – „Дон Жуан“ от В. А. Моцарт. Премиерните спектакли са на 18, 19, 20 и 21 април. Призната като една от великите интерпретаторки на шедьворите на Моцарт, Анна Томова-Синтова е обещала на маестро Херберт фон Караян, с когото работи близо 20 години, да предаде своя опит на младите. Това тя прави на майсторските си класове у нас и по света.
На 7 април от 19:00 ч. ще бъде открита изложба с документи и снимки от целия творчески път на Анна Томова-Синтова – „55 години живот на сцената“. Същия ден вечерта, на сцената на Софийската опера, предстои среща на голямата певица с публиката, по време на която ще бъдат прожектирани видеозаписи с нейни изпълнения от цял свят.