Днешният коментар е посветен на гладиатора. Но не на Ридли Скот, а на този гладиатор, който всяка сутрин се буди в държавата, наречена България, слага щита и меча и тръгва на своята всекидневна борба.
Тези борби се развиват на голяма арена, на която противоборството и разделението, хлябът и зрелището бележат ежедневието на българския гладиатор.
Неговите битки са всекидневни и понякога са на живот и смърт.
Хубаво е гладиаторите да имат време да отдъхнат.
Тогава бронята се сваля, а мечът се обръща и се превръща в кръст. Това е най-хубавото време, в което гладиаторите отново стават хора.
В „120 минути” на 21 декември всички гости водят непрестанни борби, така характерни за арената на българската реалност, но застават пред зрителите като хора - раними, истински, чувстващи.
По разказа на неговите близки, например, Стефан Данаилов е доста тъжен, но се надявам чрез думите да стигнем до корените на тази негова лична мъка и самота. Защото тук, той ще е искрен.
Да, наистина е време да сме хора, скъпи гладиатори, малки и големи.