За политика у нас е трудно да се пише.
Причината е, че след 1989 г. до днес е трудно да се определи доколко тя е именно онази обществена работа в името на поставянето на общи цели и постигането им… или е предприятие на група хора, които, както казва Иван Хаджийски, след като са се убедили че не могат да оправят собствените си работи, са се захванали да оправят обществените.
Навярно всяка критика към политическото ни представителство е оправдана, но в крайна сметка не бива да се забравя, че демократичната политическа традиция у нас е все още твърде млада. Нещо повече, политиците у нас не могат да бъдат извадени от нивото на личната ни политическа култура. Това е причината у нас да е възможно някой да си легне като либерал, да речем, и да се събуди като консерватор.
Липсата на политика на отчетност и обещания, които не е възможно да бъдат изпълнени, е все наша лична отговорност. Ниският праг на гражданска активност също е наша отговорност. Познаването на видовете власти и от коя какво може да очакваме – също.
Не по-малко важно е и познаването на различните политически идеологии.
От всичко казано до тук може да кажем, че и през 2018 г., най-често „държавата” е тази, към която се отправят всякакви очаквания, а за да е още по-объркано, фигурата на министър-председателя е тази, която е поставяна като основен арбитър за разрешаването на всички проблеми. Впрочем, това се е превърнало в практика у нас.
Доколко това е реално и възможно, е отделен въпрос, дори и това да е съзнателно налагана форма на управление.
Към какъвто и строй да сме тръгнали, да се води държавата е трудна задача. Изминалата 2018 г. го показва. Труден баланс в коалицията. Обвинения в злоупотреба с власт и корупция. Голям брой протести и очаквания за по-висок стандарт на живот…
Естествено, би било несправедливо да не кажем, че натискът дава резултати и е въпрос на позиция, доколко те са лоши или добри. Факт е общата нагласа да се изтъкват предимно проблемите, нещо, което подсилва емоциите, но изкривява представите за Отечеството в което живеем…