Колкото и да обикаля човек нашето отечество, винаги ще види нещо ново или нещо непознато. Каквито и да са неволите ни, ние сме късметлии. Есен е. Тя винаги идва със своята красота, макар за мнозина това е сезонът, в който се разделят с лятото, и това ги натъжава. Контрастът е между тъга и красота. Но какво от това? Други пък нямат търпение да дойде зимата.
Сега е есен и ние криволичим по пътя между Кърджали и Ивайловград със стар фолксваген. Старият боксерен двигател ту ръмжи, ту притихва по някое нанадолнище за да си поеме дъх за следващото изкачване. Носим се по пресечения, но полегат терен на Източните Родопи. Докато човек се наслаждава на сменящите се гледки и прошареното лице на природата, се успокоява. Усещането е приятно. Тепърва ни предстои да изминем над сто километра с велосипеди по селски и планински пътища. Не аз, а група от колоездачи, които си имат хоби – то е да обикалят с велосипеди различни места из България.
Маршрутът е ясен и той минава през малки села с типичните за района каменни къщи и забележителности с древна история. Преминава буквално по граничната бразда с Гърция. Маршрутът е създаден с усилията и финансовата подкрепа на холандските пощи, които, впечатлени от Източните Родопи, безвъзмездно подкрепят местни предприемчиви хора, за да се превърне районът в привлекателно място за туризъм.
Днес има пътеводител, карта с маршрути и мрежа от къщи за гости. Подкрепени са и фермери, които осигуряват вкусна родопска храна на пристигналите.
Днес проектът вече е приключил и всичко е оставено в ръцете на местните хора като Михаела Кирчева. Цяло лято тя организира турове за хора откъде ли не. Тя е истинският пример за онези предприемчиви хора у нас, които правят всичко възможно да популяризират и помагат за развитието на родния си край. Използва всяка възможност, за да разказва за даденостите, за добрината на хората и това, че на тези места можеш да получиш всичко: чиста околна среда, прекрасна храна и приключения сред природата. Нещо, в което се убеждаваме всички в следващите четири дни.
Михаела се ядосва, че холандците са видели даденостите на този район, а много от местните хора все - още не. В потвърждение на това се натъкваме на прочулите се германци, които се заселиха в тукашното село Одринци. Заварваме ги да възстановяват стари къщи и да прибират стадо от над 300 овце и кози. Те са усмихнати и щастливи и твърдо решени да съживят селото. Тук получават това, което трудно могат да намерят по родните си места: свобода и спокойствие.
Обсъждаме ги дълго след като сме си тръгнали и стоим пред порутени и обезлюдени къщи в следващото село. В него пуши само един комин – като потвърждение на родния ни песимизъм и картината на очи, обърнати за помощ към някого другиго. Говорим си близо до порутена църква, до която има паметник на загинали през 1912 г. местни жители. Днес тези места са изоставени без бой. Естествено причините за обезлюдяването са заложени още по времето на социалистическата индустриализация. Днес резултатът е достигнал своя пик, а хората от нашата група ги снимат все едно това е някаква ничия земя.
Михаела все пак е оптимист. Вярва, че хората, които води по тези места, ще се върнат отново. Смее се и си припомня случката с холандец, който ѝ разказва как намерил един овчар. Седнал до него и му говорил на холандски, а овчарят – на български. След това щастлив ѝ казал, че се разбрали чудесно и бил много щастлив. Ние за жалост сме мнителни хора, а на подобен разказ гледаме с ирония. А ето добър пример за онова неподправено и ведро отношение – да се радваме на простите неща.
След четири дни се разделяме. На изпроводяк ни вали дъжд, небето е намусено, но всички са усмихнати. Тепърва идва истинската красота на Източни Родопи.