„Бурята“ на Робърт Уилсън преминава за осемдесет и пет минути, но отнася всичко след себе си. От представите за „модерен“ театър и „съвременен“ прочит на класиката до работата с актьорите и крайния резултат – амалгама от театър на световно ниво и подобаваща визия. Тази визия не просто е 3D, 5G или 6К, а е огледало на един цялостен визионерски подход към Шекспир.
Точно 410 години след първото известно изиграване на „Бурята“, Уилсън предлага качествен и лесносмилаем продукт, адекватен на времето днес и всичките му „атмосферни“ условия, на многообразието от публика и още по-многообразните нейни очаквания. Най-новата версия на „Бурята“ в Народния е добре смазана шекспирова машина, която при добра „експлоатация“, би могла да има много дълъг сценичен живот под покрива на най-големия ни театър.
Това не е представление, което никога не сме виждали, но е първото от такъв клас с изцяло български актьорски състав. Противно на очакванията, актьорите при Уилсън не са марионетки, макар и да изглежда така. От друга страна, за един жив артист е може би най-трудно да изиграе именно марионетка. По-същественото е, че слаб актьор не би могъл да е част от този спектакъл – пиршество на духа, физиката и материята.
Уилсъновата трактовка започва стряскащо. Актьорите не са хора, а животни, и дори марионетки. За да изригне бурята на марионетките в един театър на бързи обороти, с бясна скорост и още по-бясно натякване – че човекът е нула. А когато не говори, той е просто сянка. И само от него зависи промяната на собствената му стойност.
Любопитно е, че дори замръзнали, героите в този спектакъл пак излъчват движение. Всъщност, Робърт Уилсън създава „Бурята“ по параметри, които са изрично „зададени“ от нейния автор, а именно – с „образи, движения и звуци“. Думите при Шекспир, традиционно, са в изобилие. Затова четецът Уилсън избира само най-важните от тях и, за да подчертае тяхната ключова роля, ги вкарва в драматични повторения. Словото е издигнато в култ и не е за сметка на това, което „четем“ с очите.
Движението, светлините и цялостният реквизит също не са за сметка на думите. Те са важни, оглушително важни, затова най-важните от тях се набиват с още по-оглушителен трясък и мелодика – най-добрата, на която актьорът е способен. „Направени сме ний от сънища и сън отвред обгръща този малък наш живот...“ или „Човек да бях, духът ми би омекнал...“ отекват дълго след като „Бурята“ е преминала...
Връзката между гения от миналото (Шекспир) и този от 21-и век (Уилсън) е като тънка червена линия. Подобно на Просперо, режисьорът чупи своята вълшебна пръчица буквално през цялото време и така сценичните му решения превръщат Шекспир в тренд с безупречни „модели“.
Василена Винченцо – Ариел, и Веселин Мезеклиев (Просперо) са на сцената почти през цялото време и са своеобразен гръбнак на този проект. В свои води е и Явор Вълканов – плувец и спортист, но най-вече актьор, и то с опит в света на Шекспир. Валентин Ганев (Гонзало) е неизбежно различим сред останалите не само заради голата си глава. Той нагледно доказва, че „всички демони са тук и са хора“. В окото на „Бурята“ са и Радина Боршош – Миранда, Стоян Пепеланов – Алонзо, Пламен Димов – Фердинанд, Зафир Раджаб – Себастиан, Константин Еленков – Антонио, Ненчо Костов – Боцман, Стефан Къшев – Тринкуло, Васил Драганов – Стефано, Гергана Змийчарова – Ирида, Вяра Табакова – Церера, и Владислава Николова – Юнона.
Интересен е саундтракът на „Бурята“– от Вивалди и Шуберт, през Perfect day на Лу Рийд и Innocent when you dream на Том Уейтс до „Градил Илия килия“, макар и с друг текст. И това показва, че музиката не зависи от избора, а от контекста, в който е поставена.
„Бурята“ сякаш дава на зрителя накуп всичко, от което има нужда – мащабите на Морфов, гениалните импровизации на Т. Москов, интелектуалния заряд на Гърдев, емоцията на Куркински. Но всичко това е с мярка – от мащабността до сълзата.
Робърт Уилсън – кой е той?
Роден е на 4 октомври 1941 г. в Уако, Тексас. Завършва изкуство и архитектура в института „Прат“, в Ню Йорк.
Наречен е от „Ню Йорк таймс“ гигант в света на експерименталния театър. Еднакво търсен е както за постановки в театъра, така и в операта. Работи не само като режисьор и драматург, но и като хореограф, сценограф, светлинен дизайнер, художник, пърформър, видео артист, драматург.
Познат е от съвместната си работа с композитора Филип Глас и Лусинда Чайдс по операта „Айнщайн на плажа“. През последните години си сътрудничи с трупата на „Берлинер ансамбъл“, където е поставил едни от най-известните си спектакли – „Опера за три гроша“ на Брехт, „Леонс и Лена“ на Георг Бюхнер, „Лулу“ на Франк Ведекинд и сонетите на Шекспир.
Сред най-новите му театрални работи са и „Носорози“ от Йожен Йонеско в националния театър „Марин Сореску“ в Крайова, Румъния, „Последната лента на Крап“ от Самюъл Бекет в Сполето, Италия, „Приказки“ от Пушкин в „Театър на нациите“, в Москва. През 2019 г. поставя в „Еспас Карден“ (Париж) моноспектакъла „Мери каза, каквото каза“ с Изабел Юпер.
Работил е с редица знаменитости от различни сфери на изкуството – Лу Рийд, Том Уейтс, Марина Абрамович, Сюзан Зонтаг, Уилям Дефо, Изабела Роселини, Стив Бушеми, Михаил Баришников, Лейди Гага.
През 1991 г. основава The Watermill Center – пърформанс лаборатория в Ню Йорк. Центърът, разположен върху площ от над 40 декара, представлява своеобразен кампус с парк, в който има множество произведения на изкуството, събрани от Уилсън. Там се организират целогодишни ателиета за художници, образователни програми, правят се изложби и представления.