На 89-годишна възраст почина българската поп певица Ирина Чмихова. Тъжната вест съобщи във „Фейсбук“ колежката ѝ Мая Нешкова.
Поклонението ще се състои на 16.02.2020 г., неделя, в църквата „Свети Седмочисленици“ в 14:30 ч.
Ирина Чмихова има щастливата съдба да е първата певица, която придобива голяма популярност в българската шлагерна музика в началото на нейното развитие, през 50-те години на XX век. Дете от смесен брак между руснак и българка, Ирина отрано се докосва до руската и съветската песен и още като ученичка участва в художествената самодейност.
През 1953 г. завършва ВИТИЗ и веднага започва работа в димитровградския драматичен театър. Концертната дейност на Чмихова датира от 1954 г., когато се провежда първото общобългарско състезание на естрадните артисти. Бързо се утвърждава като изпълнителка на руски романси и съветски песни ("Мама", "Бакинские огни", "Точно"). Най-голяма известност ѝ носи песента "Тригодишна мъка" (музика Петър Бояджиев), позната като "Я, подай ми, мила мамо, синьото елече", която се превръща и в първия истински масов шлагер в родната ни поп музика. През 50-те години пътува с големия естрадно-джазов оркестър с диригенти Емил Георгиев и Борис Симеонов, а през 60-те е солистка на "Студио 5" и оркестър "София". Освен че се представя успешно на фестивалните и концертни сцени в Полша, Чехия, Куба, Румъния, Австрия, бившия Съветски Съюз и на "Златният Орфей", Ирина Чмихова е сред първите вокални педагози в българската попмузика. Още от началото на 60-те години преподава в школата към бюро "Естрада", а от основаването на Естрадния факултет през 1968 г. до началото на 90-те – в Консерваторията, където нейни студенти са някои от най-големите звезди в популярната ни музика: Мими Иванова, Маргарита Хранова, Петър Чернев, Мустафа Чаушев, Христо Кидиков, Диана Дафова, Етиен Леви, Есил Дюран. На 15-ти юли, 2002 г., в студиото на предаването "Тази Сутрин" стартира рубриката "Златните български хитове" с първи гост Ирина Чмихова. Ето част от интервюто с българската певица: - Ние виждаме, че доста се вълнувате. Разкажете ни за началото на Вашата кариера! - Аз бях студентка във ВИТИЗ и след завършването си ме разпределиха в Димитровградския театър. Там по време на сезона беше проведено първото общобългарско състезание за майстори на естрадното изкуство. Така се наричаше тогава. Аз непрекъснато пеех с китарата в ръка и още от Академията бях душата на компанията. Моите колеги решиха, че непременно трябва да се представя на това състезание с надеждата, че ще взема първата награда. Явих се. Е, не бях класирана, но тогава още нямаше репертоар, с който да се представя, нито пък хората бяха наясно какво точно означава тази музика. Пеех само руски песни, защото по произход съм наполовина рускиня и бях закърмена с тази музика. Бях забелязана от музикалните среди, от Концертна Дирекция ми предложиха да стана концертиращ артист, да създадем българската естрада. - А така ли беше формулирано: "Да създадем българската естрада!"? Съзнавахте ли, че полагате основата? - Да, така ми се каза и аз възприех тази идея. Тръгнах на турне с радиооркестъра с диригент тогава Борис Симеонов. Аз пак си пеех руските песни. - Помагаха ли Ви те в кариерата? - Разбира се. Публиката ги приемаше с голямо въодушевление, защото те са с много хубави, емоционални текстове. Нямаше лозунги! Аз никога не съм избирала песни с лозунги и може би затова пробих така и доскоро ме обичаха хората! - Защо говорите в минало време? - Защото е минало. Минало свършено даже! В едно интервю Маргрет Николова много хубаво каза: "Ние сме от старото, забравено поколение!" И вярно, така е! - Как се роди песента за синьото елече? - Намери се един млад цигулар в радиооркестъра, Петър Бояджиев. Един ден ми каза: "Имам три песни, искате ли да Ви ги дам?" - На Вие ли си говорехте? - Винаги съм се обръщала на Вие. Против съм това фамилиарничене! Та чух първата песен "Тригодишна мъка", която знаете като "Синьото елече", още две песни – "Ти пак си мой" и "Спомен от бала". И трите ми допаднаха много по емоционалност, по лиричност и ги взех. Научих тези песни, продължихме да пътуваме и навсякъде "Синьото елече" се посрещаше изключително добре. Но като я пуснаха по радиото, стана страшно! Заваляха писма и хората искаха да слушат тази песен непрекъснато. Даже вече беше започнала да омръзва. Само мене пускаха и само "Синьото елече"! Не да ти омръзне, ами не знам какво!!! Фактически така започнах кариерата си. - Наистина тази песен е първият български шлагер, нали? При всички положения по някакъв начин е подготвила появата на следващите изпълнители и песни. - Да. Преди мен беше например Леа Иванова. Но тя пееше джаз главно в заведения, а аз бях първата, която изведе песента на концертния подиум. - Пеете ли сега? - Вече не! Само инцидентно, когато ме поканят някъде, главно на плейбек. - А не изпитвате ли носталгия? - При мен се получи малко неприятно. Моят акомпаниатор Евгений Комаров, с когото работех 30 години, почина преди 6-7 години. Другата ми пианистка, Цветана Възвъзова, се разболя тежко и аз нямам с кого да пея, пък и гласът ми не е този, който беше навремето. - А имаше ли тогава, навремето, истинска конкуренция? - Не. Ние бяхме добри колеги. Не сме били сплотени, даже приятели не бяхме. Ето например разбрах, че днес тук е трябвало да участва Маргрета, но тя е отстъпила мястото си на мен и това й прави чест. Преди известно време бяхме поканени всичките Първи – Маргрета, Георги Кордов, Мими Николова и аз в една друга телевизия за интервю и като се видяхме, наистина се почувствахме като първи приятели. - Все пак като стана въпрос за "Синьото елече" в никакъв случай не можем да говорим за минало свършено време! - Е, да. И досега като я пея, хората я слушат с удоволствие. Просто някак си тази песен влезе в историята. На 15-ти април, 2005 г. в залата на Руския културно-информационен център стотици почитатели на Ирина Чмихова почетоха творчеството ѝ, а екип на bTV беше единственият, отразил бенефиса. Репортажът на Емил Дилчев може да гледате във видеото.