Един ден след обявяване на общата мобилизация, на 18 септември 1912 г., началник-щабът на действащата армия генерал Иван Фичев издава заповед за формирането на партизански отряди.
На следващия ден Изпълнителният комитет на Македоно-одринските благотворителни дружества призовава всички емигранти българи от Македония и Одринско, които не са служили във войската и не подлежат на мобилизация в действащата армия. Още в първия ден се явяват няколко хиляди доброволци, желаещи да се бият за освобождението на своите бащини огнища отвъд Родопите, Рила и Странджа.
На 26 септември Македоно-одринското опълчение достига 6 500 души, включени в три бригади с по 4 дружини всяка. Установен е Щаб на опълченските дружини и със заповед от Действащата армия е одобрен правилник за „Положение за формиране на доброволческите отряди“. В състава им се приемат всички българи и чужденци, които са изразили желание, независимо от тяхното поданство. За да бъдат включени в отрядите обаче, към българските граждани се предявява изискването да не са отбили редовната си военна служба. Доброволческите отряди са със статут на самостоятелни части от българската армия. Приет е и специален „Правилник за доброволческата служба на офицери, подофицери, лекари, аптекари и други специалисти чужденци във войската през военно време“, който урежда всички въпроси, свързани с небългарските поданици, които желаят да вземат участие във войната като доброволци от опълченските дружини. С приложението и правилника се премахват всички ограничения за участието българите от Македония и Одринска Тракия във войната.
Командването на опълчението е възложено на началника на Девета дивизионна област генерал-майор Никола Генев, зам.-началник полковник Александър Протогеров и началник щаб майор Петър Дървингов. Дружините носят имената на градовете, които са се прославили с участието на населението им в националноосвободителните борби на българите.
Македоно-одринското опълчение е съставено предимно от доброволци от териториите на Македония и Одринска Тракия и достига до 14 670 души, които поради факта, че са наскоро избягали от пределите на Османската империя, не са зачислени в редовната армия. В опълчението се включват и българи от Северна Добруджа и Поморавието и над 500 доброволци от други 15 националности руснаци, чехи, румънци и други, в това число и една цяла арменска рота съставена от 274 души под командването на подпоручик Гарегин Егишевич Тер Харютунян.
Македоно-одринското опълчение се състои от дванадесет дружини, инженерно-техническа част и санитарен отряд.
Първа Дебърска дружина е съставена само от дебърци, тъй като те първи пристигат на сборния пункт, и преди още останалите доброволци да са се появили, формират своята дружина, подразделяйки я на роти и взводове. За неин пръв командир е назначен подпоручик Дянко Караджов.
Втора Скопска дружина с командир подпоручик Иван Минков се създава от доброволци от Кривопаланското, Кратовското, Кумановското и Скопското братство.
Трета Солунска дружина е сформирана от доброволци от Щипското, Серското, Драмското, Солунското и Кукушкото братство. Командир на Солунската дружина е ротмистър Димитър Атанасов Думбалаков, от с. Сухо, Солунско.
Четвърта Битолска дружина включва доброволци от Битолското, Прилепското и Тетовското братство. Неин командир е капитан Владимир Каназирев.
Пета Одринска дружина е съставена от емигранти, обединени от Одринското, Разложкото и част от Горноджумайското и Петричкото братство. За временен командир е назначен фелдфебел Радул Канели.
Шеста Охридска дружина се формира от 1-ва рота на Крушевското братство, 2-ра рота от Костурското, 3-а рота от Охридското и 4-а рота от Охридското и Кичевското братство. Командир на дружината е поручик Константин Мановски.
Седма Кумановска дружина е организирана в Кюстендил под ръководството на подпоручик Георги Светогорски.
Осма Костурска дружина се формира от капитан Стоян Величков и подпоручик Хр. Трайков в София от доброволците от варненското македоно-одринско братство. В дружината е зачислен партизанският отряд на подпоручик Димитър Аянов, който действа в Малкотърновско и Лозенградско като съставна част от партизанската дружина на подпоручик Михаил Герджиков.
Девета Велешка дружина се създава под командването на капитан Методи Бойчев в Русе, където е подготвена и обучена, като доброволците дори успяват да проведат стрелби. В сравнение с личния състав на всички останали дружини опълченците от 9-а дружина са най-добре организирани и екипирани.
Десета Прилепска дружина е организирана в София от пловдивските македоно-одрински доброволци. Нейни организатори са подпоручик Лало Вутов и капитанът от руската армия българинът Владимир Везенков от Крушево. В състава ѝ е зачислена и група македоно-одрински емигранти, пристигнали от Америка, за да вземат участие във войната. При прилепчани е зачислена партизанската рота, командвана от подпоручик Никола Лефтеров.
Единадесета Серска дружина се създава под командването на поручика от руската армия Мгебров чрез отнемане на четвъртите роти от 7-а кумановска, 8-а костурска и 10-а прилепска дружина. Поради липса на офицерски кадър, както и вследствие екстреното заминаване на дружината към театъра на военните действия, дружината е оставена в триротен състав. По-късно командир на дружината става велешанинът Димитър Зографов.
Дванадесета Лозенградска дружина се организира в Бургас също в триротен състав под ръководството на подпоручик Трифон Бояджиев. В първата ѝ рота или „юнашки легион" с командир подофицерът от швейцарската армия Луи Айер са включени 205 души, членове на юнашката гимнастическа организация в Бургаско. Втората рота е съставена само от арменци.
Дванадесетте дружини са набързо екипирани и недотам снаражени, но от тук насетне Мекедоно-одринското опълчение е готово да измине своят път във войната и да заплати с кръвта си идеала за националното обединение на българите. Главното командване решава да насочи опълчението не към Македония, а към Тракийския оперативен театър. Действие продиктувано от съображението да се избегне евентуален конфликт със сръбските и гръцки войски, действащи там.