Всеки човек събира автографи – нямам предвид, че всеки човек има черен перманентен маркер и подвързано тефтерче, а просто всеки човек живее. Хората, с които се срещаме, се изреждат да ни се подписват - върху някой тъжен вторник, във всяка втора неделя, във всяка следваща година... Складираме си подписи и се надяваме и ние да сме успели да се разпишем върху нечий вторник или още по-добре – петък, защото е по-готин.
В тази връзка: Имам два автографа от Сара Тавареш! Изглеждат различни, но почеркът със сигурност е един и същ и си ги пазя в две различни години – 2009-а и 2011-а... в един тъжен петък и една слънчева събота.
На 26 юни 2009 г. – петък, концертът на Сара Тавареш беше емоционалната кулминация на един тегав ден, в който разбрах, че Майкъл Джексън е починал. Тогава Сара му посвети песента си "Di Alma" от албума "Xinti" – чувах я за първи път и вече беше любимата ми песен от албума... и до днес е така.
14 май 2011 г. – събота, концертът на Сара Тавареш беше емоционалната кулминация на един... ами, обикновен почивен ден. Но за първи път от доста време насам слънцето не само грееше, но и топлеше и хората не само се усмихваха, а и се смееха.
Малко преди 20:00 часа вече затопленият от стотици гърла въздух в столичната зала "България” се размърда, стотици чифтове ръце изръкопляскаха и на сцената се появи красивата Сара. Ако човек не знае, никога не би предположил, че талантливата португалка, само допреди няколко месеца се е борила за живота си. Усмихната, както винаги, тя се настани на един стол в центъра на сцената и засвири "So D’Imagina". Сара свири предимно песни от последния си албум "Xinti", сред които "Quando Das Um Pouco Mais", Di Alma, "Ponto De Luz" и др. (но не помня дали бяха в този ред).
В сравнение с концерта през 2009-а, очевидно повече хора знаеха песните на Сара и все повече "аплодиращи” възгласи се чуваха в началото на всяка следваща песен. Но докато все повече гърла "ръкопляскаха” с фалцетно "Ухууу”, телата все още само леко, срамежливо се поклащаха на място. Поне до средата на концерта, когато и на Сара вече не й се седеше и стана.
Направило ми е впечатление, че на българската публика често й трябват няколко подканвания, за да се надигне... като за много други неща като че ли. Този път беше различно. По команда мнозинството от столовете в залата "изплю” по един усмихнат фен и до края на концерта нямаше сядане. Публиката пееше и танцуваше, жегата се сгъстяваше и това нямаше абсолютно никакво значение. Прозвучаха и "Balance", "Bom Feelings" и "Planeta Sukri" от албума "Balance", последната от които Сара изпълни с помощта на китариста в групата, която я придружава - Луис Карлос (!!!).
Финалът, естествено, беше с "One Love"... поне такъв беше планът, но всички - и на сцената, и пред нея - заслужаваха още и го получиха! След биса Сара се поклони за втори път и за втори път се разписа в моята лична история.
Имам два автографа от Сара Тавареш! Изглеждат различни, но почеркът е един и същ и си ги пазя в две различни години – 2009-а и 2011-а... в един тъжен петък и една слънчева събота. А как не обичам четни числа... БГ Саунд Стейдж, организатори, моля, поне три за щастие...
