В първите дни полковникът сякаш невярващ какво се случва запази мълчание. Първата му поява беше повече от страна - в чадър в ръка, колкото да каже: "Аз съм тук, не съм избягал".
5 дни по-късно Кадафи заплаши, че ще се бие до последния куршум и последния човек. Така се стигна до 22 февруари, когато проправителствените сили, подкрепяни от африкански наемници удавиха в кръв протестите в Бенгази, Мисрата,Брега, Рас Лануф и другите размирни градове.
Това стана след като десетки хиляди чужденци бяха евакуирани от Либия. Към 300 българи напуснаха джамахирията, но над 1000 предпочетоха да останат.
Първоначалната реакция на международната общност се забави. Либия беше изключена от Съвета за човешки права след гласуване в Общото събрание на ООН, а ЕС и Русия наложиха оръжейно ембарго на джамахирията. Над 30 милиарда долара, авоари на фамилията на Кадафи бяха блокирани в редица страни.
Реакцията на Белия дом се изразяваше в две направления - остри изказвания от страна на държавния секретар Хилари Клинтън и по-дипломатични думи от президента Обама. Позицията на Вашингтон, както и тази на Брюксел, обаче имаше общо послание - „Режимът на Муамар Кадафи няма бъдеще"
Така се стигна до една от най-стратегическите грешки на Муамар Кадафи. В две отделни интервюта Сеиф-ал-Ислам и лично Муамар Кадафи, разказаха, че френския президент Никола Саркози е молил за пари за предизборната си кампания в палатката на полковника, докато е бил министър на вътрешните работи.
Часове по-късно Франция се превърна в мотор на военни удари срещу Либия. ООН прие резолюция, затваряща въздушното пространство над Либия и даваща мандат на отделни страни да поемат инициативата за военна намеса с цел налагане на решението на Съвета за сигурност.
Основните послания в документа, приет с 10 гласа в 15-членния съвет са:
- Затваряне на въздушното пространство над Либия
- Позволение на всички необходими действия за защита на цивилни
- Засилване на оръжейното ембарго и блокиране на още повече авоари на либийската власт в чужбина
- Забрана за пътувания на лица, свързани с режима в Триполи
5 държави се въздържаха, но никой не наложи вето.
Така стигаме до срещата в Париж, завършила без категорично решение, но с ясно послание- време за действие в Либия.
