Десетте "заповеди" на проф. Азарян за театъра стават достояние на почитателите му с книгата на Валентина Радинска "Ние с Коко. Официалната премиера на книгата е тази вечер от 19 ч. в Камерната зала на Народния театър – театъра, в който именитият режисьор постави последната си творба – "Вишнева градина".

Азарян посвещава последните си години на своя проект от три пиеси по Чехов – "Чайка" във Военния театър, "Три сестри" и "Вишнева градина". Умира от рак броени дни, след като завършва последната постановка от трилогията.

"Той успя не да се пребори с болестта, а да я победи по изключително достоен начин. В крайна сметка той беше победител. Свърши работата си, преди смъртта да дойде", пише съпругата на режисьора Валентина Радинска.

Сред последните записки в "турската" тетрадка на Азарян с лого на корицата "Остави следа!" са следните думи, послание или пророчество към бъдещето: "Нещата, които съм искал, и това, което съм виждал, повече или по-малко винаги са се разминавали. И това ми е давало импулс и енергия да реагирам по един или друг начин – като много млад, все още непознаващ системата – по един по-романтичен начин, който едва не завърши прекалено драматично, но и по-добрият изход също беше достатъчно травмиращ.

И така беше, докато не намерих благодатния изход в Театъра, и то в ролята на режисьор, където с думите на авторите, по-велики или по-малко такива, мога да казвам онова, което напира в мен като вик срещу това, което се случва, това, което става – къде индиректно, къде метафорично, стараейки се да избягам от злободневността, публицистиката, като несвойствени на изкуството (поне за мен). А да търся вечните проблеми, преследващи човека във времето. Човека, видян като Леонардо и Шекспир – в центъра на Вселената. Но също така и Природата с нейната мощ и стихийност…".

Тази тетрадка и до днес съхранява "10-те Кокови "заповеди" за Театъра", които чрез книгата ще стигнат до всички негови почитатели. "Защо написах тази книга? За мен нямаше нищо по-естествено от желанието да бъда още малко, макар и под друга форма, с любимия човек, когото загубих – обяснява Радинска. – Писах я бавно, с продължителни прекъсвания, с много колебания – исках да покажа оня Крикор Азарян, когото малцина познават; да оставя завинаги върху хартията прекрасните мигове и любовта, която Бог ни даде, както и изпитанията, през които преминахме”.