История на конфликта в Ирак

Тогава в речта си за състоянието на съюза Джордж Буш нареди режима в Багдад в "Оста на злото" заедно с Иран и Северна Корея. Дали да има мир или война трябваше да се реши според резолюция 1441. Тя бе гласувана на 8-ми ноември от Съвета за сигурност на ООН. Документът изисква Багдад да се разоръжи или да се изправи пред "сериозни последствия". Историята на резолюцията започна близо два месеца преди приемането. На 12-и септември пред Общото събрание на ООН американският президент Джордж Буш поиска световната организация да приеме нова резолюция, която трябва да накара Ирак да изпълни задълженията си.

Американско-британското сътрудничество получи нов тласък. Първата задача на съюзниците бе да представят проекторезолюция. Целта беше езикът да е строг, но не толкова, че да принуди Русия и Франция да го отхвърлят. Проектът стана изключително остър - съдържаше нотки на агресия и презумпцията, че страните-членки на Съвета за сигурност сами и по отделно могат да решат дали Ирак изпълнява резолюцията и ако не - да имат правото да атакуват страната. Позволява се употреба на сила, ако Саддам Хюсеин не отвори вратите пред инспекторите и не им даде пълен достъп до оръжейните програми. Русия обяви, че това е неприемлив ултиматум, а Франция се противопостави категорично на резолюция, която открива път към военна интервенция. Ирак заяви, че Съединените щати не се интересуват от разоръжаването, а търсят предтекст за война.

Франция поиска двустепенен подход - след първата, да бъде приета втора резолюция, която евентуално да позволи военна операция. Вашингтон обаче не искаше да бъде спъван от ново изчакване. Така се стигна до задънена улица. Изходът от нея се очерта едва на 7-ми октомври с посещението на британския външен министър в Париж. Джак Стро каза, че Щатите и Франция трябва взаимно да се разбират.

Междувременно американският Конгрес гласува резолюция, даваща право на Джордж Буш да използва сила срещу Саддам Хюсеин.

Седмица по-късно Съединените щати направиха отстъпки по текста. Те предложиха Съветът за сигурност да се събере повторно, за да обсъди ситуацията, в случай че Ирак не се съобрази с резолюцията. Макар че американската администрация не се ангажира с изчакването на втора резолюция, смекчаването на тона за Русия и Франция беше важна отстъпка, защото така практически се отхвърляше автоматичното прилагане на сила.

В края на октомври външните министри на Франция, Съединените щати и Великобритания фактически се превърнаха в начинаещи дипломати, преговарящи по всеки ред на документа. Имаше сблъсъци дори за думи като "ще" и "може да", отбеляза Би Би Си.
В дипломацията навлязоха и семейните отношения. Британският външен мнистър Джак Стро се обадил на руския си колега Игор Иванов. Казал му, че държавният секретар Колин Пауъл споменал, че би било добре резолюцията да бъде приета преди предстоящата сватба на дъщеря му. Това би било прекрасен подарък за нея. Макар и не на време за сватбата, компромисът в крайна сметка беше постигнат - основната позиция на двете основни страни бяха удовлетворени.

След дипломатически маневри, продължили четири седмици, резолюция 1441 стана факт на 8-ми ноември. Тя постави няколко срока на Ирак. В рамките на една седмица да приеме документа. До един месец - да декларира програмите за разработване на химически, биологични и ядрени оръжия, както и балистичните си ракети и други материали. Ако откаже да представи тази информация, или тя е невярна, Багдад ще наруши изискванията на резолюцията. Истинността на сведенията ще бъде доказана от оръжейните инспектори. Всяко забавяне и възпрепятстване на тяхната работа ще доведе до ново заседание на Съвета за сигурност, на което трябва да се решат следващите стъпки. Инспекторите имат право да уведомяват Съвета за нередности във всеки момент, но са длъжни да докладват за своя напредък до 26 януари - 60 дни след първата направена проверка.

В документа пише, че Ирак трябва да даде безусловен, безпрепятствен и неограничен достъп до всяко място, което инспекторите искат да огледат, включително осемте дворци на Саддам Хюсеин. Инспекторите могат да интервюират учени и служители и семействата им, като могат да ги извеждат от Ирак за разпит. От заключенията на експертите на практика зависи отговорът на въпроса - мир или война. Основният въпрос е кое нарушение може да послужи като повод за евентуална операция. Неверни сведения и пропуски, както и отказ от пълноценно сътрудничество за прилагане на резолюцията, ще се смятат за съществени нарушения.

Според някои наблюдатели, резолюция 1441 поставя много висока летва пред Ирак и ще е невъзможно страната да изпълни изискванията.

Резолюцията позволява, но не задължава Съвета за сигурност да обмисли използването на сила, ако Багдад не сътрудничи на инспекторите. Съединените щати са длъжни да участват в това извънредно заседание, но не са задължени да чакат нова резолюция. Вашингтон има право сам да реши дали и кога да започне война.

От своя страна, Русия и Франция не приемат, че документът сам по себе си оторизира използването на сила. Би Би Си коментира, че номерът е в двусмислието. Двата лагера ще интерпретират текста както им е изгодно. Това често е и част от същността на дипломацията.

Основният извод в доклада пред Съвета за сигурност на ръководителите на оръжейните испекции Мохамед ел Барадей и Ханс Бликс в края на януари бе, че няма доказателства, че Ирак притежава оръжия за масово поразяване. Заключенията, както и растящото противопоставяне на военно решение, принудиха Вашингтон да търси начини да убеди света за опасността от Саддам Хюсеин и за необходимостта от война. С тази задача бе натоварен държавният секретар, който трябваше да представи доказателства пред ООН.
В реч пред Съвета за сигурност американският държавен секретар Колин Пауъл обвини Ирак, че крие забранени оръжия и лъже инспекторите. Според него, Ирак е изпуснал последния шанс да се разоръжи. Пауъл заяви, че иракският режим от "десетилетия" поддържа връзки с "Ал Кайда". Багдад давал убежище на един от лидерите на организацията и му позволил да изгради терористична мрежа в страната. Тя се опитвала да отрови европейските страни с рицин.

Колин Пауъл показа сателитни снимки, които според него доказват, че проверяваните обекти са били изпразвани минути преди пристигането на оръжейните инспектори. На един от записите се вижда как военни изнасят оборудване от завод в град Таджи. Според американския държавен секретар, Багдад възпрепятства работата на инспекторите. Той пусна записи на прихванати разговори между военни. В тях се дават разпореждания за евакуация и преместване на оръжия и съоръжения. Режимът заплашвал със смърт учените, които решат да съдействат на оръжейните инспектори и ги заклеймява като шпиони. Ирак има необходимия капацитет да произвежда вируса на едрата шарка и да го използва като бактериологично оръжие, каза Пауъл. Експерименти с химически оръжия били правени върху затворници, осъдени на смърт. Багдад притежавал поне 18 подвижни лаборатории-камиони за производство на забранени оръжия. Пауъл посочи, че има редица доказателства, че Саддам разработва ядрена програма и има два от трите компонента за атомна бомба.

В 90-минутната си реч той се опита да убеди присъстващите, че Ирак очевидно нарушава резолюция 1441 и направи извода, че бездействието не е решение. Единствено Великобритания подкрепи категорично Съединените щати. Руският външен министър Игор Иванов каза, че изявлението на Пауъл не представя никакво значително ново доказателство и Русия няма причина да променя своята позиция. Френският президент Жак Ширак заяви, че няма "неопровержими доказателства, че Ирак притежава оръжия за масово унищожение.

Китай, Франция, Русия и Германия се обявиха за продължаване на инспекциите и поискаха Ирак да отговори на обвиненията. Иракската сателитна телевизия определи речта като "комедия". Арабски анализатори и политици бяха единодушни, че Пауъл не е бил убедителен, но предстартовото броене преди войната започва.

Изложението на държавния секретар не успя да убеди световната общественост в необходимостта от война.
"Впечатляващо шоу, но Пауъл не успя да оправдае войната", писа "Индипендънт". На Колин Пауъл явно повярваха само американците. Няколко дни след речта, социологически проучвания показаха, че 46% от тях са "категорично убедени" от "доказателствата". За да оправдае войната, американската администрация трябваше да докаже, че бруталната диктатура в Ирак е толкова сериозна и назряла опасност за световния мир, че тя трябва да бъде свалена със сила. Това не стана, заключиха "USA Today" и "Ню Йорк Таймс". Въпреки че изказването бе обстойно, то не даде отговор на въпроса "Защо да започваме война сега?".

В края на февруари Великобритания, Съединените щати и Испания внесоха в Съвета за сигурност проект за втора резолюция, която трябваше да подготви военна намеса в страната. В текста се казваше, че Багдад е изпуснал последната възможност да се разоръжи. Франция, Русия и Китай обявиха, че няма да подкрепят такъв документ. На 8-ми март Великобритания предложи промени в текста, така че в него да залегне ултиматума Ирак да се разоръжи до 17 март. Последва трета редакция на текста - със шест условия, които Багдад трябваше да изпълни. Поправките още повече увеличиха съпротивата на опонентите на войната. В понеделник Великобритания, САЩ и Испания оттеглиха резолюцията, защото тя нямало да събере необходимата подкрепа.

Въпросът дали кризата в Ирак да се реши със сила, или да се даде шанс на дипломацията раздели света на два лагера, еднакво упорити и безкомпромисни.

Дилемата "война или мир" изправи един срещу друг довчерашни съюзници и разцепи солидни организации като ООН, ЕС, дори НАТО. На страната на мирното уреждане на кризата твърдо застанаха Германия, Франция и Русия. Като безкомпромисни поддръжници на силовите действия се оформиха САЩ и вечният им съюзник - Великобритания. Позицията на хардлайнерите подкрепи и България, чието име често започна да се цитира от западната преса като твърд привърженик на Вашингтон. По-склонна за военно решение се оказа и Испания. Израел изрази твърда подкрепа на позицията на Съединените щати за разоръжаване на Ирак и сваляне на Саддам Хюсеин със, дори без резолюция на ООН. Своята готовност за помощ в случай на война изрази и Австралия, като я подкрепи на практика, изпращайки военни части в района на Персийския залив.

Лагерът на противниците на войната се оглавява от Германия и Франция. Те удържаха силния натиск на Вашингтон в Организацията на обединените нации да признаят, че разоръжаването на Саддам Хюсеин е възможно единствено със сила. Двете страни излязоха с общ план за мирно уреждане на ираския проблем, който предвиждаше неколкократно увеличаване на оръжейните инспектори в Ирак, разполаганетона международни умиротворители и превръщането на цялата й територия в зона забранена за полети. Планът спечели одобрението на Русия и Белгия. Москва отстояваше позицията си за необходимост от дипломатическо уреждане на кризата и продължаване на оръжейните инспекции в Ирак. Китай също обяви, че мисията на оръжейните инспектори в Ирак трябва да продължи.

Разцеплението засегна и НАТО. На 10-и февруари Германия и Франция, подкрепени от Белгия, блокираха искането на Турция, подкрепено от САЩ, Алиансът да й окаже помощ при евентуална война с Ирак. Разногласията се задълбочиха дотолкова, че Постоянният съвет на Пакта отлага дни наред обсъждането но въпроса, без да постигне съгласие.
Накрая Алиансът се споразумя да окаже помощ на Турция при евентуална война в южната й съседка, но само за отбранителни цели. Главният засегнат - Турция, тогава се въздържа да подкрепи твърдо Вашингтон. Анкара позволи на американците да модернизират нейни военновъздушни бази и пристанища, подготвяйки ги за евентуален удар срещу Ирак.

Парламентът обаче отхвъри предложението на правителството да позволи на Вашингтон да ги използва, за да открие северен фронт срещу Ирак при евентуална война.

Към привържениците на мира се присъедини и папа Йоан-Павел Втори. Той изпрати свой емисар в Ирак и прие във Ватикана иракския вицепремиер Тарик Азиз, който е християнин.

Арабските страни също се разединиха. Най-силен съюзник сред съседите на Ирак Вашингтон намери в лицето на Кувейт. Станало жертва на иракската агресия преди 13 години, емирството позволи разполагането на своя територия на хиляди американски войници.

Саудитска Арабия в началото обяви, че ще подкрепи евентуален удар, ако бъде разрешен от ООН, но после реши да възприеме по-неутрална позиция. Сирия, Египет и Йордания се обявявиха против нападение над Ирак и подкрепиха търсенето на дипломатическо решение на кризата.

На 16-и февруари на среща в Кайро външните министри на страните от Арабската лига излязоха с декларация, в която осъдиха всяка агресия срещу Багдад. Те призоваха страните от организацията да не осигуряват помощ или бази за действия, които биха нарушили териториалната цялост на Ирак.

Усилията на Вашингтон да убеди света във вината на Саддам Хюсеин и особено в това, че той носи част от отговорността за атаките на 11-и септември, не срещнаха достатъчно доверие. Както писа британският "Гардиан", сега за мнозина войната е най-сигурният начин да се засили подкрепата за "Ал Кайда" и ислямистките нападения срещу западни цели. С такова убеждение милиони хора се включиха в съпротивата срещу военните планове. Особено активна беше тя в лагера на страните, които подкрепиха Вашингтон или бяха склонни да го направят.

На войната се противопоставиха над 85% от британците. В средата на февруари Лондон видя най-масовата антивоенна демонстрация в своята история. Два милиона души изпълниха улиците и площадите, за да се разграничат от правителството си. Те настояха премиерът Тони Блеър, когото са избрали, да се вслуша в гласа им. Протестни действия имаше в почти всички големи градове на страната. Рейтингът на министър-председателя, най-верния поддържник на амерканското становище, спадна под 20%.

Италианците отхвърлиха военната намеса на страната им в Ирак. Стотици хиляди хора в Рим и други градове участваха в акциите против войната. В Пиза се стигна до сблъсъци с полицията, когато демонстранти се опитаха да проникнат в местната военна база на Съединените щати и поискаха да се сложи край на американското военно присъствие на италиянска земя.

Вълна от протести заля и Испания. Повече от 2 милиона жители на Мадрид изразиха недоволството си от политиката на правителството. Антивоенните акции бяха инспирирани от водещи дейци на културата като световно известния кинорежисьор Педро Алмодовар. Премиерът Аснар регистрира рекорден спад на общественото доверие. Тази тенденция обърна гражданската подкрепа в полза на социалистите, което се случва за първи път откакто Народната партия е на власт.

И в Съединените щати много хора не искат войната. Малцина вярват, че иракският президент, уличен от официален Вашингтон във връзки с тероризма и производството на оръжия за масово унищожение, може да бъде истинска заплаха за суперсилата. Някои американци обвиниха правителството си в имперски амбиции. Други заминаха в Ирак, за да изразят солидарност с народа му. Демонстрациите в Ню Йорк и Вашингтон върнаха духа на протестите срещу Виетнамската война от преди 30 години.

Запазили спомена за неизлечимите последствия от последния конфликт в Персийския залив, австралийците се наредиха сред най-активните противници на военните действия. Жени и майки се включиха в кампания за мир, която утвърждава правото на живот на всеки човек в света. Стотици голи женски тела изписаха "Не на войната".

По-голямата част от турците се противопоставиха на военен удар в съседен Ирак. Турция е страната, в която Вашингтон вижда плацдарм за сухопътна атака срещу Багдад от север. Сред турските граждани и политически кръгове съпротивата е продиктувана не само от мюсюлманска солидарност с иракския народ. Съществуват сериозни опасения, че военният удар ще навлече на Анкара нови проблеми с кюрдите, които населяват района по общата граница.

Правителството на Пакистан, което беше най-верния азиатски съюзник на Съединените щати в така наречената война срещу тероризма, се сблъска с твърда вътрешна съпротива срещу войната в Ирак. Гражданите предупредиха президента Первез Мушараф, че го очакват тежки последици вътре в страната, ако подкрепи още веднъж американския президент.

За разрешаване на иракската криза с мирни средства се обявиха народите на всички континенти. Те настояха да се даде възможност на Багдад да се разоръжи, като се удължи мисията на оръжейните инспектори.

През последните 23 години държавата Ирак се свързва с името на лидера й Саддам Хюсеин. Той е смятан едновременно за най-известният и най-омразният арабски лидер. Роден е през април 1937 година в селце, близо до град Тикрит, разположен северно от Багдад. В юношеските си години възприема характерните за времето антизападни настроения. През 56-а, като студент в Багдадския университет, става член на "Баас" - социалистическа пан-арабска националистическа партия, и участва в неуспешен опит за сваляне на властта. След падането на монархията две години по-късно, Саддам се замесва в опит за покушение срещу тогавашния министър-председател Абдел Карим Касим. Заговорът обаче е разкрит и младежът избягва в чужбина. През 63-та година в Багдад вече управлява "Баас". Саддам се завръща в родината си и започва стремително изкачване по партийната йерархична стълбица. По това време сключва брак с братовчедката си Саджида. Раждат им се двама синове и три дъщери. Месеци по-късно "Баас" губи властта, а Хюсеин се озовава в затвора. Партията му се връща на върха с преврат през 68-ма година, а Саддам си спечелва място в Революционния команден съвет. След 4 години вече е дясната ръка на президента Ахмед Хасан Бакхр, който обаче е с разклатено здраве. През 79-а Саддам постига амбицията си да застане начело на държавата. Първата му работа е да се разправи с политическите си противници, като ги осъжда на смърт. Саддам защитава авторитарния си стил на управление с довода, че това е единственият начин да запази обединена една етнически разнообразна държава - на север живеят кюрди, в централната част - сунити, а на юг - шиити. През 72-ра, в разгара на Студената война, Саддам подписва 15-годишен мир със Съветския съюз. Национализира Иракската петролна компания. Със средствата прави солидни инвестиции в индустрията, образованието и здравеопазването, и налага светски начин на живот. Стандартът на Ирак става един от най-високите в арабския свят.

Във външнополитически план режимът на Саддам се свързва с два мащабни въоръжени конфликта, за които народът му плаща скъпо и досега. През 1979 г. в съседен Иран е извършена ислямска революция. Подкрепяният от запада шах Реза Пахлави е свален и начело на държавата застава аятолах Рухола Хомейни. След редица погранични нападения от иранска страна, Ирак предприема пълномащабна офанзива в ислямската държава. Войната продължава 8 години, в която двете страни дават стотици хиляди жертви. Не след дълго режимът на Саддам Хюсеин насочва агресорските си амбиции към Кувейт. Багдад обвинява емирството, че изпомпва повече нефт от общите кладенци, отколкото е квотата му, и че изкуствено поддържа ниски цените на петрола. На 2-ри август 90-а година иракските войски нахлуват в съседен Кувейт и превземат столицата.

Съветът за сигурност отговаря с икономически санкции срещу Ирак и редица резолюции осъждащи агресивната му политика. Сформирана е международна коалиция, начело със САЩ, която през януари 91-ва предприема мащабна въздушна операция, последвана от сухопътна офанзива. Саддам се принуждава да капитулира. Последствията за народа му след двете войни са катастрофални - огромни дългове, разрушена инфраструктура, заболявания, причинени от радиация, международни икономически санкции. В Ирак до ден днешен действа програмата на ООН "Петрол срещу храни" - страната изнася определено количество нефт, срещу което купува хуманитарни стоки за населението. Програмата е към така наречената "политика на ограничения", наложена на Багдад след Войната в Залива. Те включват още забранените за полети зони над северната и южната част на страната, установени през 91-ва, и оръжейните проверки, които бяха възобновени в края на ноември след 4-годишно прекъсване.

По много оценки войната срещу Ирак е война за петрола. Ирак e на второ място в света по доказани запаси след Саудитска Арабия - 112 милиарда барела. Докато Вашингтон отправяше заплахи към Багдад, несигурността на пазара вдигна цените на суровината до близо 40 долара за барел. Такива стойности не бяха достигани от предишната война в Залива. Цените започнаха рязко да спадат след ултиматума на Джордж Буш, когато стана ясно, че война ще има.

Страните от Персийския залив притежават две трети от черното злато в света. На Съединените щати се падат едва 3% от петролните залежи. Най-голямата икономика в света, зависима от енергийните ресурси, не желае да се лиши от контрола над региона. Лансираната теза, че режимът на Саддам създава напрежение и несигурност на петролния пазар, не издържа обвиненията, защото досега нито една криза на пазара не е била предизвикана от Ирак. През 1990 година Ирак нападна Кувейт с аргумента, че малкото емирство добива нефт над наложените от ОПЕК квоти и подбива цените в момент, когато Ирак отчаяно се нуждаеше от приходи след изтощителната война с Иран.
Една война може да вдигне цените до 40 долара и повече, като при "Пустинна буря" през зимата на 1991 година.

Най-важният фактор на петролния пазар е Саудитска Арабия. Тя притежава най-големите петролни запаси и може да си позволява да дърпа ценовите лостове. През 1990 година Рияд поиска американска помощ и защита срещу евентуално нападение от Ирак. Днес Саудитска Арабия не е на страната на коалицията срещу Багдад, но и не изпитва симпатии към режима на Саддам. Иракският лидер и крал Фахд отдавна се ненавиждат, политическите системи са крайно противоположни, макар и еднакво недемократични. Потенциалната заплаха от страна на Ирак за саудитския петрол е постоянна причина за удар срещу Багдад.

До началото на военните действия Ирак изнасяше нефт за около 6 милиарда долара на полугодие в рамките на програмата "Петрол срещу храни". През последния месец половината от иракския износ, около 1 милион 150 000 барела дневно, бе за американски рафинерии. Поради намалелите доставки от Венецуела, те купуваха иракски петрол чрез посредници, тъй като им е забранено да търгуват директно с Багдад. Своите интереси в Ирак имат Русия, Франция и Китай. Компании от трите страни като "Зарубежнефт", "Татнефт" и "Союзнефтегаз", "ТоталФинаЕлф" и Китайската национална петролна компания, имат сключени договори за добив на нефт, които трябва да влязат в сила след снемането на санкциите на ООН срещу Ирак. Съдбата на тези договори оставя неясна поради неизвестността кой ще управлява Ирак след войната.

Организацията на Обединените нации се опитва да разоръжи Ирак още от 1991 година, когато приключи операция "Пустинна буря". На 3 април бе гласувана резолюция 687, която предвижда мерки за унищожаването под международен надзор на иракските оръжия за масово поразяване, както и на балистичните ракети с обсег над 150 км. Документът предвижда също и разрушаването мощностите за тяхното производство.

По силата на резолюцията бе създадена ЮНСКОМ - специалната комисия на Обединените нации. Нейната задача бе да установи официалното прекратяване на бойните действия между Ирак и съюзниците. В част "С" на документа се предвиждат и мерките за унищожаването на оръжията за масово поразяване. Освен това комисията трябваше да подпомага и Международната агенция за атомна енергия в нейните проверки дали ядрените мощности на Ирак са способни да произведат атомна бомба. Още със създаването на ЮНСКОМ генералният секретар на ООН и директорът на МААЕ - тогава Ханс Бликс, изработиха два отделни, но тясно координирани планове за наблюдение.

Резолюция 715 от 1991 г. наложи контрол на вноса от други страни за Ирак, за да бъдат предотвратени доставките на стоки и материали с възможна двойна употреба. Така, за всяка сделка Ирак трябваше да информира ЮНСКОМ и МААЕ, които имаха грижата да сверяват със списъка на забранените стоки и материали.

Членовете на комисията са защитени от конвенцията за привилегиите и имунитета на Обединените нации от 1946 г. и за привилегиите и имунитета на специализираните агенции на ООН от 1947 г. Ирак, от своя страна, е задължен да предоставя пълен и безусловен достъп на инспекторите до всякакви цивилни, военни и производствени обекти, за които има съмнение, че служат за база за производството на оръжия за масово унищожение.

На 18 април 1991 г. Багдад официално прие резолюция 687 и още на следващия ден генералният секретар на ООН назначи шведа Ролф Екеус за председател на тази комисия. Той бе заменен от австралиеца Ричард Бътлър, който заемаше поста две години, от 1 юли 1997 до 30 юни 1999 г. С това ЮНСКОМ формално приключи дейността си, която на практика бе преустановена през декември 98-ма. Същата година Багдад отказа всякакво сътрудничество с комисията. В отговор Съединените щати и Великобритания предприеха операция "Пустинна лисица", в която засипваха Ирак с ракети в продължение на три денонощия. Причина за кризата стана отказа на Багдад да допусне инспекторите в резиденциите на президента Саддам Хюсейн. Иракчаните подозираха служителите на ООН, че са шпионирали в полза на своите страни. Няколко години по-късно главният инспектор Скот Ритър призна, че той и неговите колеги са давали информация на Съединените щати и Израел.

На 17 декември 1999 година на мястото на ЮНСКОМ бе създадена ЮНМОВИК - Комисията на ООН за наблюдение, контрол и проверки, която бе оглавена от Ханс Бликс.

Кюрдите в Ирак са решени да отбраняват своята автономна територия. Въоръжени кюрдски отряди са в готовност за отпор при навлизане на турски войски в Северен Ирак. В този район живеят 4 милиона кюрди. Вече 12 години те имат автономия от Багдад. Автономията беше постигната със съдействието на международната общност и след дълги кръвопролития в сблъсъци с централната власт. През 1988 г. армията на Саддам Хюсеин използва химическо оръжие срещу кюрдските бунтовници. Загинаха близо 5 000 кюрди. Общо 180 000 бяха убити или изчезнаха в Северен Ирак при военни операции на Багдад през 80-години.

Кюрдската демократическа партия и Патриотичният съюз на Кюрдистан си поделят територията на Иракски Кюрдистан. Години наред двете основни кюрдски групировки са във вражда, но наскоро се обединиха около проекта за конституция на бъдещата иракска федерация, в която статутът на Иракски Кюрдистан се утвърждава като органична част от Ирак.

Нито една от кюрдските фракции засега не издига глас за независимост. За това не може да става дума, след като съседна Турция заяви, че няма да търпи независима кюрдска държава до границите си. Кюрдската общност в Турция наброява 14 милиона. А Иракски Кюрдистан се слави като гнездо на кюрдското освободително движение още от края на Първата световна война. Тогава победителките Англия и Франция разработиха проект за единна кюрдска държава на част от земите от бившата Отоманска империя. Проектът обаче беше забравен след като на обещаната територия бяха открити залежи от нефт.

27-те милиона кюрди са най-големият народ без собствена държава и продължават да живеят разделени в 6 страни.