Полковник д-р Александър Парашкевов е началник на военномедицинския отряд за бързо реагиране. Оказвал е помощ на български военни в Ирак и Афганистан, както и на пострадалите от земетресенията в Хаити. Д-р Парашкевов е снимал много от опасните места, на които е работил. Неговите фоторепортажи можете да видите в Галерия "Париж-Москва" до края на месеца.

Спомняйки си за трагедията в Хаити, д-р Парашкевов разказа за bTV: "Там всичко беше разрушено, включая и болниците. Работили сме в полуразрушени помещения, операционни и характерното там е, че работим при отворена операционна врата против всякакви законi на хирургията. Причината е, че ако започне трус, да можем да напуснем операционната, да не се срути сградата. Едва ли, като се замисля, ако си по време на операцията, ще се сетиш да изоставиш болния и да излезеш навън, но това е част от нашия живот там."

Когато на на 27 декември 2003 година българската военна база в Кербала е атакувана и загиват петима българи, д-р Парашкевов е там. "На петата минута медицинският екип беше на мястото на събитието, където имаше доста ранени и доста неясна ситуация... успяхме за половин час да се справим в тази тежка обстановка, да дадем първа помощ и да дадем шанс на живота там, където го имаше", спомня си д-р Парашкевов и допълва: "Тогава беше наистина тежко, защото си спомням, че по bTV вървяха имената на ранените и загиналите и аз, докато оперирам, поглеждах да не би да съм изписан... Някъде към 11 вечерта, когато свърши операцията, се обадих на баща ми и само му казах "Жив съм, оперирам.”

Какво си мислите в края на подобен ден?

"Ако трябва да бъда откровен, вечерта на тази трагедия към 23 часа и нещо запалих първата цигара и започнах да осмислям това, което е станало... Трудно е човек да повярва и да свикне с трагедията. Трудно е…"

"Гледайки Ирак се сещам за един случай, пак беше свързан с атентата. Няколко дни преди това бях оперирал местен войник и той идваше всеки ден на превръзки. И когато стана атентата, разбира се, не можа да дойде по обясними причини. След няколко дни получих едно писмо, то беше от майката на това момче, беше се постарала да го преведе на английски... това писмо наистина го пазя. Просто тя се извиняваше за това, което е станало. Смисълът беше: дано Бог ни помогне да се приберем живи и здрави по нашите родни места. Вътре беше болката на тази жена и съжалението за случилото се."

В подобни дни д-р Парашкевов и неговите колеги намират време и да извадят фотоапарата.

"Целта на нашите снимки, които сме правили - това са случаи, които ни трябват в чисто професионален аспект. Трудно е да си помислим и да си извадим фотоапарата просто ей така, като туристи, като фоторепортери. Първо - нямаме това време, нямаме такива възможнсоти. Това са откраднати моменти - секунди, минути. Трагедията трудно се представя и със снимки, и със разказ. Всеки един случай оставя отпечатък в мен."

Освен кървавото лице на войната д-р Парашкевов се е опитал да покаже и другата и страна. Доказва го снимката му "Децата на Ирак". "Никога не съм имал идеята и не съм мислил, че тези снимки ще видят бял свят, защото по тези места, на които ние работим, наистина има много скръб, много разрушение, много болка. И именно тези снимки са поглед към човешкия образ, към красивото, към новото. Опит за бягство от реалността."

* "Художникът на битки" е роман от Артуро Перес-Реверте, в който се разказва за бивш военен фотограф.